Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 144

— Госпожице Кати — рекох й, — къде са яребиците, за които ми говорехте? Трябваше вече да ги видим. Много се отдалечихме от оградата на парка на «Тръшкрос Грейндж».

— Още малко, още съвсем малко, Елен — все отговаряше тя. — Изкачи се на оная височинка, мини през оня рид и докато стигнеш до отвъдната страна, аз вече ще съм вдигнала птиците.

Трябваше да се изкачвам по толкова височинки и да преминавам толкова ридове, че накрая взех да се уморявам и й казах, че трябва да спрем и да се върнем обратно. Викнах по нея, защото тя ме бе задминала и вървеше далече пред мен. Тя или не ме чу, или не обръщаше внимание на думите ми, защото продължаваше да припка напред, тъй че по неволя вървях подир нея. Накрая тя се спусна в някаква долчинка и преди да мога отново да я видя, палавницата беше на две мили по-близо до «Брулени хълмове», отколкото до собствения си дом. Видях как я спряха двама души и бях сигурна, че единият от тях е господин Хийтклиф.

Кати бе заловена в момента, когато вземаше яйцата на яребиците или поне когато търсеше гнездата. Хълмовете влизаха в имението на Хийтклиф и той мъмреше бракониерката.

— Нито съм взела, нито пък намерих яребичи яйца — казваше тя, когато се дотътрих до тях, разтваряйки ръце в подкрепа на твърдението си. — Не смятах да ги вземам, но татко ми каза, че имало много по тия места и аз исках да видя яйцата.

Хийтклиф хвърли бегъл поглед към мен и злъчно се усмихна, показвайки с това, че познава коя е нарушителката и затова гледа недоброжелателно на нея, после я запита кой е «татко» й.

— Господин Линтон от «Тръшкрос Грейндж» — каза тя в отговор. — Разбрах, че не ме познавате, защото иначе нямаше да ми говорите тъй.

— Навярно мислите, че татко ви е много уважаван и почитан? — иронично рече той.

— А вие кой сте? — запита Катрин и се вгледа с любопитство в него. — Виждала съм и друг път тоя човек. Да не е ваш син?

Тя посочи Хертън, другия от двамата мъже. Пораснал с още две години, той бе станал само по-едър и изглеждаше все тъй несръчен и грубоват.

— Госпожице Кати — намесих се аз, — вече стават три часа, вместо един, откак сме навън. Наистина е време да си вървим.

— Не, тоя човек не ми е син — отвърна Хийтклиф, избутвайки ме встрани. — Но аз имам син и вие го познавате. Гувернантката ви наистина бърза, но аз мисля, че и на двете ще ви дойде добре една малка почивка. Не искате ли да свиете ей край тази скала в полето и да заповядате у дома? Ще се приберете по-рано в къщи след почивката, а ние ще ви посрещнем добре.

Пришепнах на ухото на Катрин, че тя в никой случай не трябва да приема предложението. И дума не можеше да става за това.

— Защо? — гласно запита тя. — Омръзна ми да тичам, а тревата е росна и не мога да седна тук. Хайде да отидем, Елен. При това той казва, че съм познавала сина му. Струва ми се, че се лъже, но се сещам къде живее — в чифлика, който посетих на връщане от Пенистън Крег. Нали живеете там?

— Да. Хайде, Нели, не дрънкайте толкова. Приятно ще й бъде да ни погостува. Хертън, тръгни напред с момичето. Вие ще вървите с мен, Нели.