Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 141

— Надявам се, че ще бъдете добър с момчето, господин Хийтклиф — отвърнах аз, — защото иначе няма да го опазите за дълго. Помнете, че нямате друг родственик в тоя божи свят и че никога няма да намерите друг.

— Не бойте се, ще бъда много добър с него — рече той, като се смееше, — но никой друг не бива да бъде мил с него. Ревниво желая да монополизирам цялата му любов. И да започна с нежностите си: Джоузеф, донеси на момчето нещо за закуска. Ей, Хертън, проклето теле, хайде върви да си гледаш работата! Да, Нели — добави той, когато те си отидоха, — синът ми е бъдещ собственик на вашия дом и аз не бих искал той да умре, преди да съм сигурен, че ще го наследя. При това, той е мой и аз мечтая за тържеството да видя как моят потомък се шири като господар в техните имения — моето дете да наема децата им, за да обработват земите на дедите си срещу надница. Това е едничкото съображение, което може да ме накара да понасям това пале. Презирам го за него самия и го мразя за спомените, които събужда у мен. Но това съображение е достатъчно. Той е в безопасност при мен и аз ще го гледам тъй грижливо, както господарят ви гледа своето дете. Наредих хубаво да мебелират една стая за него на горния етаж. Също така ангажирах един преподавател, който ще идва три пъти седмично чак от двадесет мили, за да го учи на всичко, което той би искал да учи. Заповядах на Хертън да му се подчинява. Всъщност подредих всичко така, че да запазя джентлемена у него и чувството му на превъзходство над тези, с които ще дружи. Съжалявам обаче, че той тъй малко заслужава тия грижи. Ако исках някаква благодат на тоя свят, тя бе да го видя достоен за гордостта ми, а ето че съм горчиво разочарован от тоя хленчещ нещастник с бяло като суроватка лице!

Докато той говореше, Джоузеф се върна с купичка млечна овесена каша в ръка и я постави пред Линтон, който разбърка буламача с израз на отвращение и заяви, че не може да го яде. Разбрах, че старият прислужник споделяше до голяма степен презрителното отношение на господаря му към детето, но той бе принуден да не изразява гласно мнението си, защото Хийтклиф явно държеше слугите му да се отнасят почтително с детето.

— Не можеш ли да го ядеш? — отекна Джоузеф, като се взря в лицето на Линтон и снижи гласа си до шепот от страх да не го чуят другите. — Но Хертън не е ял друго, когато беше малък, а според мен каквото може той да яде и ти можеш да ядеш.

— Няма да го ям — рязко отвърна Линтон. — Вземете си го.

Възмутеният Джоузеф грабна купичката и я донесе при нас.

— Та лоша ли е храната? — попита той и я пъхна под носа на Хийтклиф.

— Че какво има в кашата? — рече той.

— Вашето придирчиво момче казва, че не можело да я яде — отвърна Джоузеф. — Предполагам, че е прав. И майка му беше такава: за нея ние бяхме, кажи-речи, прекалено мръсни, за да сеем житото, от което правехме хляба.

— Не споменавайте пред мен за майка му! — гневно рече господарят. — Дайте му нещо, което би могъл да яде, и това е всичко. Нели, каква е обичайната му храна?