Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 106

— Имате писмо, госпожо Линтон — казах аз и внимателно го поставих в ръката й, която почиваше върху коляното. — Трябва веднага да го прочетете, защото в него се иска отговор. Да разчупя ли печата?

— Да — отвърна тя, без да премести поглед. Отворих писмото. То беше твърде кратко.

— А сега — продължих аз — прочетете го.

Тя отдръпна ръката си и писмото падна. Поставих го в скута й и зачаках права, докато й скимне да погледне надолу, но това движение на очите се забави тъй дълго, че накрая аз пак я заговорих:

— Аз ли да го прочета, госпожо? То е от господин Хийтклиф.

Тя се сепна, очите й заблестяха тревожно от възвръщащия се спомен и от усилието да подреди мислите си. Тя вдигна писмото и сякаш започна да го разглежда, а когато погледът й се спря върху подписа, въздъхна, но все ми се струваше, че още не е разбрала значението му, защото, като поисках да узная отговора й, само посочи името и се вгледа в мен с тъжен и въпросителен поглед.

— Той иска да ви види — казах, като разбрах, че някой трябва да й обясни смисъла на писмото. — Вече трябва да е в градината и нетърпеливо очаква да узнае какъв отговор ще му занеса.

Докато говорех, забелязах едно едро куче, което лежеше долу в огряната от слънце трева, да изправя уши, сякаш се готви да лае, а после, отпускайки ги назад, да възвестява с поклащане на опашката за приближаването на човек, когото то не считаше за чужд в тая къща. Госпожа Линтон се наведе напред и се ослуша със затаен дъх. Минута по-късно дочухме през хола да преминават стъпки. Хийтклиф не бе успял да устои на изкушението и да не влезе през разтворените врати. Той навярно бе предположил, че не съм склонна да удържа думата си, и затова бе решил да се осланя на собствената си дързост. Катрин се вгледа с растящо нетърпение към вратата на стаята си. Той не налучка стаята. Тя ми направи знак да го пусна да влезе, но той намери стаята, преди да съм стигнала до вратата, пристъпи една-две крачки и я прегърна.

В продължение на около пет минути той нито продума, нито я пусна от прегръдките си и през това време я целуна повече пъти, отколкото изобщо бе целувал някого през живота си. Впрочем господарката ми първа го бе целунала и за мен бе съвсем ясно, че от мъка той просто не можеше да я погледне в лицето. Още в същия миг, когато я видя, същата мисъл бе осенила и него като мен преди, че в случая нямаше никакви изгледи за окончателно оздравяване — тя бе обречена и щеше неминуемо да умре.