Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 101

— Брат ти страшно много обича и тебе, нали? — презрително забеляза Хийтклиф. — С изненадваща готовност те оставя да се справяш сама в света.

— Той не знае колко страдам — отвърна тя. — Не му казах това.

— Значи, все пак си му казала нещо. Писа ли му?

— Да, за да му кажа, че съм се омъжила. Ти видя бележката.

— И нищо друго оттогава?

— Не.

— Младата ми господарка изглежда много по-зле, откак се е омъжила — забелязах аз. — Явно е, че някой не я обича достатъчно. Лесно се досещам кой е тоя човек, но може би не би трябвало да кажа името му.

— Аз предполагам, че тя самата не обича себе си — рече Хийтклиф. — Постепенно се превръща в същинска повлекана! Много рано й омръзна да се опитва да ми хареса. Едва ли ще повярвате, но още на другия ден след сватбата тя вече плачеше и искаше да се върне в къщи. Впрочем, както не е прекалено придирчива, тая къща ще й прилича, а пък аз ще се погрижа да не ме позори, като се мярка навън.

— И все пак, господине — отвърнах, — надявам се, ще държите сметка на обстоятелството, че госпожа Хийтклиф е свикнала да се грижат за нея и че е била отгледана като единствена дъщеря, обслужвана с готовност от всички. Трябва да й позволите да има прислужница, която да й шета, и да се отнасяте любезно с нея. Каквото и да е мнението ви за господин Едгар, не можете да се съмнявате в нейната способност силно да се привързва към едни или други хора, защото иначе тя не би изоставила разкоша, удобствата и приятелите си в предишния си дом, за да заживее доволна в ей такава изоставена къща с вас.

— Тя ги изостави в заблудата си — отговори той, — виждайки романтичен герой и очаквайки безкрайно да й угаждам заради кавалерската ми преданост. Едва ли мога да гледам на нея като на разумно същество — тъй непреклонно упорствува тя да изгражда в себе си някаква баснословна представа за моя характер и да действува съобразно с неверните понятия, които е таила в душата си за мен. Но струва ми се, че най-после ме е опознала. Аз не забелязвам вече глупавите усмивки и гримаси, които ме дразнеха в началото, както и пълната й неспособност да разбере, че не се шегувах, когато й казвах какво мисля за нея самата и за влечението й към мен. Тя трябваше да прояви забележителна проницателност, за да разбере, че не я обичам. Струваше ми се по едно време, че нищо не би могло да я убеди в това. И все пак не е научила урока си достатъчно добре, защото дори тая заран заяви, сякаш ми съобщаваше някаква страшна вест, че действително съм успял да я накарам да ме мрази — а това, уверявам ви, наистина бе непосилен труд, достоен за самия Херкулес. Ако съм успял да постигна това, имам основание да бъда благодарен. Да вярвам ли на твърдението ти, Изабела? Сигурна ли си, че ме мразиш? Ако те оставя сама половин ден, няма ли пак да ми се довлечеш с въздишки и милувки? Предполагам, че по би й се искало пред тебе да се държа много нежно към нея — самолюбието й страда, като излагам истината. Но все ми е едно, ако и други знаят, че чувствата са били само от нейна страна — нито веднъж не съм я излъгал в това. Тя не може да ме обвини, че съм проявил и най-малката лъжлива нежност. Първото нещо, което направих, като излязох от «Тръшкрос Грейндж», бе да обеся малкото й кученце, а когато тя се застъпи за него, първите ми думи бяха едно пожелание да мога да обеся всяко същество, което й принадлежи, освен едно. Тя вероятно е счела, че изключението се отнася до нея. Предполагам, че има някаква вродена слабост към бруталността, стига само нейната скъпоценна личност да не пострада. Кажете, нима не беше абсурдно и същинска идиотщина от нейна страна — от страна на това жалко, робско и слабоумно момиче — да си въобразява, че бих могъл да я обикна? Кажете на господаря си, Нели, че през целия си живот не съм срещал друго тъй презряно същество като нея. Тя дори позори името на Линтоновци. Случвало се е единствено поради липса на изобретателност да изоставя опитите си да установя какво още може да изтърпи, а тя пак се мъкне позорно и раболепно при мен. Кажете му също така да не се вълнува като брат и съдия, защото аз се движа строго в рамките на закона. До тоя момент съм отбягвал да й дам и най-малкия повод да иска развод. При това тя не би изпитвала благодарност към тогова, който би ни разделил. Ако искаше да си върви, тя би имала тая възможност. Досадата, която изпитвам от присъствието й, превишава удоволствието, което мога да получа, като я измъчвам.