Читать «Тайко» онлайн - страница 5

„Тези неща… по-добре да ги изгоря“, помисли си тя.

На стената на килера беше подпряно копие с черна дъбова дръжка, а над него висяха пешашки шлем и нещо, прилично на част от стари доспехи. По времето, когато мъжът й отиде в бой, това снаряжение бе най-доброто, което имаше. Сега бе покрито със сажди и също като него — безполезно. Всеки път щом го погледнеше, не усещаше нищо, освен отвращение. При мисълта за война я полазваха тръпки.

„Каквото и да казва мъжът ми, Хийоши няма да стане самурай“, помисли си тя.

По времето, когато се омъжи за Киношита Яемон, смяташе за най-добре да има самурай за съпруг. Нейният род, Гокисо, макар и малък, беше самурайски и ако и Яемон да бе само пешак, той служеше на Ода Нобухиде. Щом станаха мъж и жена и се заклеха за в бъдеще да „спечелят сто крини ориз“, бойното снаряжение стана символ на надеждите им и нещо по-важно от предметите за домакинството, които тя бе желала. Нямаше спор, че с него бяха свързани щастливи спомени от семейния й живот, ала контрастът между тези младежки мечти и настоящето бе повече от очевиден. Това беше като проклятие, което гризеше сърцето й. Осакатиха мъжа й, преди да се отличи в сражение. Понеже бе прост пехотинец, той беше принуден да напусне службата при господаря си. През първите шест месеца му бе трудно да изкарва прехраната си и най-сетне бе станал земеделец. Сега не беше способен да върши дори това.

Жена му пое нещата в свои ръце. Като вземаше със себе си двете деца, съпругата на Яемон береше черничеви листа, ореше ниви, вършееше овес и така през всичките тези години бе успяла да устои на бедността. А в бъдеще? Пред въпроса дали слабите й ръце ще издържат, нейното сърце се изпълваше със студ и мрак, досущ като празния килер. Най-сетне сложи храната за вечеря — овес и няколко глави сушена ряпа — в една бамбукова кошница и излезе от помещението. Още нямаше тридесет, но раждането на Хийоши не беше леко и оттогава кожата й имаше бледия цвят на незряла праскова.

— Мамо — гласът бе на Хийоши.

Той излезе иззад ъгъла на къщата, като се оглеждаше за нея. В живота си имаше една светла надежда — да отгледа Хийоши и да направи от него такъв син и наследник, който ще може да отрасне бързо и всеки ден да дарява съпруга й поне с малко саке. При тази мисъл й ставаше по-добре.

— Тук съм, Хийоши.

Момчето се завтече натам, откъдето идеше гласът на майка му и я хвана за ръката, с която държеше кошницата.

— Днес на брега срещнах един човек, който те познава.

— Кого?

— Един самурай. Като еди-кой си. Каза, че те познавал и ти прати поздрави. Потупа ме по главата и ме пита разни неща.