Читать «Гибелта на „Звезда на моретата“» онлайн - страница 5

Той скочи на палубата и се вцепи в тълпата, оставяйки пътека след себе си.

— Хайде, вие.

Той грабна една жена, която се извиваше, стенеше, гледаше назад към някаква друга, и я предаде на един моряк, който само с едно движение я вдигна на борда. Струваше му се, че е обзет от исполинска сила, на която никой не можеше да се опре. Той не избираше — грабваше напосоки подлуделите хора, не чуваше виковете за помощ. Мислеше само за едно — „Звезда на моретата“ трябваше да се напусне възможно най-бързо.

За няколко минути лодката му се напълни.

— Отблъсвай и карай! Дръж се на двеста метра и се присъедини към старши помощника — нареди той на моряка.

Грабната от вълните, лодката изчезна в мрака. Той погледна: сиво петно с форма на совалка сред фъндъци бяла пяна. Тласък с пръта за отблъскване и двете мощни гребла я отделиха от корпуса.

Той се хвърли назад тъкмо навреме, за да не бъде притиснат от втората лодка, която вече заемаше мястото на първата.

— Полека! Полека!

Една девойка, която тълпата носеше към него, наивно попита: „Къде е майка ми?“ „Спасихме я!“ — отвърна той и предаде девойката на моряка.

„Ще ги спасим, ще ги спасим всичките!“ — мислеше си той. Без да спира, без да слуша, той изтръгваше една по една жертвите, обещани на морето. Отделни думи, странни изрази стигаха до ушите му. „Видяхте ли Дик?“ „Бижутата ми!“ „Мамо!… Мамо!“

Най-ужасното беше, когато се мъчеше да се освободи от примката на вкопчените в него ръце. Трябваше да бъде груб, да отблъсква със сила жените, да удря понякога. Ругаеха го.

— Лодката е готова! Елате, хайде!

Първият помощник не се поколеба.

— Карайте. Ще ви подавам другите. Аз имам още работа тук. Ето, вземете тази жена вместо мен. Успех!

Бе извел сто пътника от опасност. Устреми се към четвъртата лодка. Командуваше я един механик, когото Симон не познаваше. Човекът от машинното, останал в лодката, не можеше да се освободи от обсадата на пътниците.

— Така няма да се справите никога — извика му Симон. — Оставете на мен.

— Какъв сте вие?

— Старши помощникът.

Тълпата го отделяше от застрашената лодка. Той се хвърли с лявото рамо напред, обърна се кръгом, притисна един пътник с дясното си рамо и с нечовешко усилие стигна до подпорната греда.

— Назад, мъжете! Има място за всички!

В този момент водата стигна до агрегатите. Всички светлини изгаснаха едновременно. Хората се хвърлиха лудо към лодките, с ужасии викове за помощ. Като под огромна вълна Симон се изви назад, изгуби опора и изчезна.

…Една след друга ракетите се стрелваха в небето — черно небе без звезди, — пробиваха мъглата, след туй се пръсваха и падаха отново. Дейвис не ги гледаше — нито тях, нито стария моряк, който ги изстрелваше. От мостика той стоеше над лодъчната палуба и следеше с поглед маневрата.

— Ало, Грейсън.

— Водата забави малко покачването си, но ужасният пукот се засили. Страхувам се, че дълго няма да можем да подадем светлина. Тръбопроводите се скъсаха.