В късна нощ, веднаж — отдавна — уморен, четях аз бавноВ книга странна и забавна стих, забравен вече тук —Но, докле четех разсеян, в самота и сън обвеян, —Чух — сподавен, ненадеен, бавен, тих, неясен звук:„Гост… — помислих аз разсеян, сепнат от внезапний звук, — Някой гост — и никой друг!“Помня — бе Декември леден; бе среднощ и огън бледен,Спрял на пода лъч последен, мреше бавно и без звук —И отбягнал всички хора, сам, четех аз до умора,В скръб за скъпата Ленора, Бог която взе от тук —И сега зовят Ленора в Рая ангели, а тук — Само аз — и никой друг!От пурпу̀рните завеси звук неясен се разнесе —И в сърцето ми разле се ужасът на тоя звук;И, обзет от трепет смутен, да смиря страха минутен,Казах: „Някой безприютен, през нощта залутан тук,Дири по̀дслон — безприютен — светлина съгледал тук, — Някой гост — и никой друг.“И, успокоен веднага, станах — тръгнах — и пред прагаСпрях и казах: „Извинете! Да, аз чух неясен звук —Но задрямал бях от скука, и тъй слабо се почука,Че не ме опомни звука, както бях задрямал тук…“И отворих… Спрях се. Взрях се, за да видя кой бе тук: Само мрак — и никой друг.Дълго аз в нощта се взирах, госта странен не намирах,В блян и сън ръце простирах, чужд за всички смъртни тук —Но светът бе с мрак обкръжен и сред мрака чух аз тъженЕк — „Ленора!“ — зов несдръжен, стон — от дълга скръб отзву̀к —То аз сам зовях — и тъжен — чух на своя зов отзву̀к, Глух отзву̀к — и никой друг.И, опиянен от зо̀ва, аз се върнах, но отновоЧух сред тая нощ сурова същия предишен звук. —Вейки голи меланхолно — тъй помислих аз неволно, —Удрят в про̀зореца болно и уплаха всяват тук. —Ето! — казах аз неволно — зная, тайната, е тук: „Вятърът — и никой друг!“Про̀зорецът тласнах бавно и през него — гордо, плавно —Вмиг влете, крила размахал със прокобно странен звук,Гарван черен — стражът верен на погинал блен химерен —Кръг изви в дома чемерен, сякаш по̀дслон дири тук,И над бюста на Палада спря, намерил по̀дслон тук — Както още никой друг.Аз погледнах, изненадан — тъй бе горд, тъй важно хладен,Че, макар и безотраден, смех у мен избликна пак:„Нямаш шлем! И ти си странник. Но си горд като избранник!Как е, рицарьо, изгнанник от брега на Вечний Мрак,Твойто име на избранник в Царството на Вечний Мрак?“ Той отвърна: „Нивга пак!“Удивен, че той говори, вперих скръбно в него взори,Ако и да ми се стори най-безсмислен тоя грак.Но в дома, де сам оплаках дел за всички не еднакъвИ надежди в скръб не чаках, — пръв, единствен в скръб и мрак,Да ме навести дочаках — пратен с бури в нощний мрак Гарван с име „Нивга пак!“Но след първий грак, отново той замлъкна тъй сурово,Сякаш сам изле в туй слово своя дух с едничък грак.И смутен, очуден странно, промълвих едва разбрано:„Той ще хвръкне утре рано с първий лъч от моя праг!Както всичко — рано! рано! — навсегда от моя праг!“ Той отвърна: „Нивга пак!“О, туй слово бе самичко отговор умел на всичко —Сякаш само туй едничко бе научил от бедняк,Който в орис на печали, горест не една узнал еИ над всичко са му пяли скърбите припев недраг,И над всичко сам той пял е техния припев недраг — И той беше „Нивга пак!“И в креслото пак аз седнах. Пак към гарвана погледнах —Мисли смътни стотни път ме вестиха в нощний мрак.Скръбен, исках да разгадам туй, което — безпощаден —Той изрече — горд и хладен — в своя тъй печален грак, —Туй, което — безпощаден — той предсказва в своя грак С туй печално „Нивга пак.“А на бюста, от високо, той в душата ми дълбокоОгнен взор бе впил жестоко — секаш смъртен, вечен враг.Болно моят взор отстъпи; тънех нежно в мисли скъпи,Спомнях — невга тя пристъпи с радост моя беден праг!Но… тя няма да пристъпи вече моя скръбен праг! Както нявга — нивга пак!…И тогаз крила повяха — сякаш ангели летяхаИ вестяха те утеха, тихо слезли в нощний мрак —„То — извиках, — о, несретний! в твойте скърби неприветниБог забвение, най-сетне, праща с ангели — Всеблаг!Пий забвение и чакай светла вест на Бог Всеблаг!“ Грак простена: „Нивга пак!“„Ти си вещ пророк — стихия! — викнах аз. — Към теб вопия!Щом те запокити Злият с буря върху този бряг, —Свят балзам за скръб и спомен нявга в Галаад псаломен,Ще намеря ли бездомен — предскажи ми в своя грак!О, кажи на мен, бездомен, в своя вероломен грак!“ Той отвърна: „Нивга пак!“„Птица или дух на Злия! ти си вещ пророк — стихия!Предскажи! Към теб вопия — след скръбта на земний мрак,Ще ли види с радост взорът пак на ангелите в хораСветлий образ на Ленора — в Рая сред венци и зрак?С радост да сияй във взора — сред лъчи и вечен зрак?“ Той отвърна: „Нивга пак!“„Нека туй, що ти програка, бъде на раздяла знака! —Станах с вик. — О, син на Мрака, потъни отново в мрак!Тук перо да се не мерне в спомен за лъжите черни!Избави ме от неверний призрак твой над моя праг!Пак самотност, скърби верни нека бдят над моя праг“. Той отвърна: „Нивга пак!“И крила той не разпери — верен подслон тук намери! —И над бледний бюст той черен — демон същ над моя праг! —Бди, седи, мълчи, не грака — сякаш в хищен сън той чака,Като хвърли сенка в мрака и прогони сетний зрак —И душата ми във мрака няма да дочака зрак — Зная вече — нивга пак!