Читать «Гениалният дом» онлайн
Дмитрий Биленкин
Дмитрий Биленкин
Гениалният дом
— Моля — с широк жест го покани Юрков. — Избирайте.
— Тук ли? — запита Смолин, като излизаше от реалета.
— Ако ви харесва.
Изпъстрените с точици очи на Юрков бягаха встрани, уж безучастно, но в тях за миг плисваше стаена дяволитост. Смолин недоверчиво се огледа.
Тревата на поляната пъстрееше в толкова ярки съцветия, че ти се искаше да ги притиснеш до гърдите си. Редките брези хвърляха върху нея прошарена сянка. От трите страни напираше гора, а от четвъртата поляната се спускаше терасовидно към сребриста рекичка, отвъд която се редуваха хълмове чак до хоризонта. В млечносинкавата далнина на небето се врязваха снежни върхове.
Смолин пое дълбоко въздух.
— Чудесно е тук…
— Тогава да започваме — делово каза Юрков.
Жилавата му фигура се пресегна през борда на реалета.
Той измъкна от седалката на реалета голяма, явно тежка чанта, извади оттам полупрозрачен кристал и го подаде на Смолин. По форма приличаше на кристалното яйце, с което Смолин бе играл в детството си. Само че по размери това яйце бе доста по-голямо от старинната играчка.
— Да, големичко е — проследил погледа му, рече Юрков. — Обикновен експериментален образец. Дръжте…
„Яйцето“ неочаквано се оказа леко. Смолин неловко го притисна до гърдите си. На пипане беше топло и еластично. В зеленикавата му вътрешност преливаха някакви вълни, припламваха слаби виолетови светлинки.
— Има странен вид — промълви Смолин.
— Естествено — усмихна се Юрков. — Действувайте.
— Как?
— Много просто. Избирате площадка. Където искате. Няма значение, ако почвата е малко неравна или има слаб наклон. Заставате там, където според вас е центърът на площадката. Внимавайте само до най-близкото дърво или храст да има най-малко десетина метра. Това е всичко.
Смолин направи няколко неуверени крачки.
— Може би тук? — запита той.
— Прекрасно. Хвърлете яйцето.
— Просто така?
— Естествено.
— Жалко за хубавото място…
— Няма да бъде повредено. Хвърляйте.
Смолин пусна предпазливо кристала на земята. Светлият край на облака, засиял, докосна слънцето. Поляната потъна в сянка. Лъчите на слънцето падаха косо, като прожектори, върху снежните върхове на далечната планинска верига.
— Сега се отдръпнете.
Все от същата чанта Юрков извади лъскава черна тръба, завършваща с призматичен рефлектор. Отстъпвайки към реалета, той взе да размотава шнура.
— По-далеч, застанете по-далеч, сега тук ще се извие вятър. Свалете видеофона си, може да се повреди. — Юрков свали от китката си своя видеофон и го остави на седалката на реалета.
— Оставете и вашия тук, така ще бъде защитен от лъчите. Сега всичко е наред. Започваме.
Юрков включи шнура и насочи тръбата към кристала. В нея нещо забръмча. Още нищо не се случваше. Цвърчаха щурци, зеленикавият кристал продължаваше спокойно да си лежи сред лайкучките. Само дето беше потъмнял и в тревата приличаше на обикновен камък. После нещо се измени. Мъгла обви кристала като при бързо въртене и онова, което доскоро приличаше на камък, започна да се топи, превърна се в ръждивочервена маса, която почна да набъбва.
— Аха — рече Юрков. — Виждате ли?