Читать «Гласовете ви чувам» онлайн - страница 5

Сепнаха се те и двамата, заговориха в един глас:

— Да излезеш ли? Сега, по това време!

После свещарят като да искаше да му препречи път:

— За ключ, аз имам два ключа от портата. Единия мога да ти дам, но… Но нели за това говориме, не е за излизане, учителю! Страшно е вън, люде падат! И сега, нощно време…

— Ти не се бой, чичко Василе. Дай ми единия ключ от портата. И да ти кажа, аз искам да влизам и да излизам тук, когато ще ми е угодно. Ако пък не си съгласен… Ти си стопанинът в тая къща.

— Не… Аз за тебе. За тебе се боя. Щом искаш… За ключа… ключа аз ще ти дам, влизай, излизай, когато ти е воля.

— Не е станало още дума за кирията, чичко Василе. Кажи, да си знаем колко ще бъде. Ще ти дам нещо и в предплата.

Борис посегна да извади пари, но и да отклони мислите на хазаина си.

II

Борис Глаушев бе влязъл вече във връзка с люде от окръжния комитет. Уговорена бе нова среща за тая вечер. Хазаинът му отвори да излезе и после затвори портата след него.

Улицата беше затихнала и пуста. По-надолу тя завиваше вляво и на завоя светеше газен фенер. Сега, в началото на нощта, светеха туктам и прозорци през плътно спуснати завеси, през цепките на затворени капаци. Високите стени на дворовете, гъсто прилепналите сгради по на кат или два изглеждаха в мрака като струпани една върху друга. Борис се отправи накъм близкия завой и скоро излезе на улицата по десния бряг на о-ската река. Спря се на високия бряг, огледа се. Реката шумеше, клокотеше ниско долу, по невидимото каменисто корито. Водата слизаше от близката планина и не беше намаляла дори и през сушавите летни месеци. Малко по-нататък, от двете страни на един от многобройните дървени мостове, светеха фенери и ниско в тъмната сянка между зиданите с дялани камъни отвесни брегове трептяха мътни, едва доловими отражения. Борис чак сега забеляза колко тъмна беше нощта — прежълтялата есенна месечина още не беше изгряла. По тая широка о-ска улица от двете страни на реката беше по-оживено. Мяркаха се човешки сенки, чуваше се и говор по-близу или по-далеч. Някъде нагоре, отвъд другия бряг на реката, светеше все още отворена кръчма или бакалница.

— Риба ли ловиш? На две стъпки пред Бориса се бе спрял непознат човек. Борис върна паролата, както беше уговорено:

— Прияла ми се е рибя чорба.

— Хайде да те заведа; заедно ще ядеме.

Тръгнаха мълчаливо по течението на реката. Вървяха дълго по едрия, прашен калдъръм. Минаха на отвъдния бряг, навлязоха в някаква махала с по-малки къщурки, но с по-широки дворове и градини. Мълчаха и двамата през цялото време. Най-сетне непознатият рече тихо:

— Ха тука. Побутна една порта, мина през някакъв двор, влезе в друг през малка междинна вратичка, мина и през трети двор. Борис го следваше отблизу, но сянката на непознатия понякога изчезваше в гъстата тъмнина, оставаше само тихият шум на стъпките му. Някъде наблизу залая куче, ала те вече стояха пред вратата на една къща, която едвам се надигаше от земята. Вратата сама се отвори, като да ги бе очаквал някой зад нея. Влязоха в тъмно ходище. Изпод друга една врата, също през ключалката й, се процеждаше светлина и непознатият бързо пристъпи натам. Влязоха и двамата в неголяма стая с нисък таван, на една от стените й бе окачена запалена газена ламба. Край малка масичка седяха двама мъже — единият до самата масичка, а другият по-далеко насреща.