Читать «Гласовете ви чувам» онлайн - страница 27

На балкона отсреща се показа и момичето.

То нито подозираше, че някой го наблюдава. Спря се на балкона за малко и беше като жив цвят между другите цветя там. Облечено беше в жълта дреха, изправило бе глава на тънък, възмургав врат, възмургаво беше и лицето му — тясно, може би още по-тясно между бухналата черна коса, — с ясно очертани вежди и необикновено големи очи, с прав нос и пълни устни, които се тъмнееха отдалеко. Борис виждаше чертите му на слънчевата светлина и по-ясно от всичко друго неговите големи очи, отворени спокойно, с блеснали тъмни зеници с гъсти, черни мигли, доста раздалечени едно от друго той виждаше по-ясно и устните му, едваедва отворени, жадни за утринния прохладен въздух. Момичето се приведе леко напред, да види през оградата дали не минава някой под балкона, и току подигна същото калайдисано гюмче, заблестя сребриста струя вода и се разсипа по цветята, потече през саксиите, през сандъчетата и чак долу, на улицата. Борис искаше да подвикне от своя прозорец: „Мама никога не полива цветята след изгрев или преди залез!“

Но как би сторил това с непознато момиче и ето дори още по нощница… Пък и момичето скоро след това изчезна от балкона, останаха там само цветята, само водните капки по тях и утринното слънце. Иззад вратата се чу гласът на хазаина. Борис откъсна неохотно поглед от слънчевия балкон, ослуша се.

— Наспа ли се, даскале? Хайде, ела да пием кафе. Фотина бе приготвила закуска, пиха кафе, ядоха

трендафилово сладко. Хазаинът нарочно бе позакъснял за чаршията.

Изчезна предишната нощ с всичките си сенки, тревоги и страхове. Животът започваше тая сутрин спокоен и дори радостен. Когато излезе на улицата, Глаушев подигна очи към балкона, но сега там, над цветята, бе пропълзяла сянката на съседната стряха, нямаше го и момичето. И само поради това някаква неясна тревога отново се надигна в гърдите му, ала в същия момент той чу наблизу звучен женски глас:

— Прощавайте, господине… Не знаете ли къде е тук училището, българското училище?

На няколко стъпки пред него се бе спряла млада жена, спретнато облечена, с висока, тантелена яка на блузата си, с опъната коса и свита на тила в голям, тежък кок. Наоколо нямаше друг човек и тя се бе обърнала към него, но в същото време от една порта се показа възрастна жена с метла в ръка и побърза да отговори, без да са я питали:

— Ами тука е училището… Ето, малко по-нагоре. Ще видиш голема порта в десно и влизай вътре. Там е училището, ще видиш.

Борис изчака подробното упътване и каза:

— Да вървим заедно, ако немате нищо против. Аз отивам също в училището.

Тръгнаха заедно, сподирени от продължителния поглед на услужливата съседка. Младата жена каза, сякаш да се извини: