Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 13

Триетажната къща на Сюзан нямаше морава отпред, нито веранда, а само малък вътрешен двор с няколко саксии с цветя, покрит с плочи и разположен зад ограда от бели колчета. Портата беше отключена и пантите изскърцаха.

По-рано Сюзан живееше на първия и втория етаж заедно със съпруга си Ерик, който използваше третия етаж за домашен офис. Но двамата се разделиха. Ерик се изнесе преди година, а Сюзан се премести горе и дава под наем първите два етажа на тиха двойка пенсионери, чийто единствен порок беше мартинито преди вечеря, а единствените домашни любимци — четири папагала.

Към третия етаж водеха стръмни стъпала. Марти стигна до площадката и над главата й прелетяха крещящи чайки, които се бяха отправили към пристанището, където щяха да се скрият от бурята.

Марти потропа, но после отключи вратата, без да чака отговор. Сюзан обикновено се колебаеше да посреща гости, защото не искаше да поглежда света отвън, затова й бе дала ключ.

Марти се подготви за предстоящото изпитание и влезе в кухнята. Щорите бяха спуснати и над мивката светеше една-единствена лампа.

В помещението не миришеше на подправки и готвено. Въздухът беше наситен с тръпчивия аромат на дезинфектанти и препарати за почистване на пода.

— Аз съм — извика Марти, но Сюзан не отговори.

Ако лампите бяха запалени, щеше да се види, че апартаментът е безупречно чист. Сюзан Джагър имаше много свободно време.

Големите прозорци, от които се разкриваше прекрасна гледка към океана, бяха закрити с плътни завеси, щори и капаци.

До преди четири месеца Сюзан беше в състояние поне да гледа света навън, макар че от шестнайсет месеца се ужасяваше от мисълта да излезе и напускаше дома си само с човек, на когото можеше да разчита за емоционална подкрепа. Огромните открити пространства предизвикваха пристъпи на фобия в нея.

Просторната всекидневна беше ярко осветена, но завесите на прозорците и неестествената тишина създаваха погребална атмосфера.

Сюзан чакаше на креслото. Беше прегърбила рамене и навела глава. С черния си пуловер и пола тя приличаше на опечалена. Съдейки по външността й, човек би предположил, че книгата в ръцете й е Библията, а не криминален роман.

— Икономът ли е убиецът? — попита Марти и седна на ръба на дивана.

— Не. Монахинята — без да вдига глава, отговори Сюзан.

— С отрова?

— Двама с брадва. Един с чук. Друг с гарота. И последния с ацетиленова горелка.

— Страхотно. Монахиня — сериен убиец.

— Под монашеските одежди можеш да скриеш много оръжия.

— Криминалните романи се промениха от времето, когато ги четяхме в гимназията.

— Но не всички са по-хубави.

Двете бяха приятелки от десетгодишни и от осемнайсет години споделяха не само криминални романи, а и надежди, опасения, радост, тъга, смях, сълзи, клюки, младежки ентусиазъм и постигнати с усилия прозрения. Но през последните шестнайсет месеца, откакто започнаха необяснимите пристъпи на агорафобия на Сюзан, те споделяха повече болка, отколкото щастливи мигове.

— Трябваше да ти се обадя — каза Сюзан. — Съжалявам, но днес няма да мога да отида на сеанса.