Читать «Брат Од» онлайн - страница 4

Бялата ни овчарска кръстоска Бу стоеше на алеята както го видях за последно от прозореца на третия етаж. Докато слизах по широкото стълбище, той обърна глава и ме погледна. Синият му поглед беше чист и ясен, без следа от зловещия блясък, който свети в очите на животните нощно време.

Без светлинка на месеца и звездите по-голямата част от обширния двор тънеше в мрак. Ако тук някъде се спотайваше бодак, не можех да го видя.

— Бу, къде е той? — прошепнах.

Не получих отговор. Животът ми е меко казано странен, но досега не съм се сблъсквал с говорещи представители на семейство „кучета“.

Както и да е, Бу изприпка на двора с изострено внимание. Упъти се на изток покрай страховитото абатство, което сякаш е изсечено направо в скалния масив, толкова тънки са хоросановите фуги между отделните каменни блокове.

Вятърът не рошеше косите на нощта и мракът висеше с прибрани криле като прилеп.

Пожълтяла от сланите, отъпканата трева скърцаше под стъпките ми. Бу се движеше далеч по-безшумно от мен.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Вдигнах поглед към прозорците, но не видях друга светлинка освен мъждукащото пламъче на моята свещ; не видях ничие лице да наднича през тъмните стъкла на прозорците.

Бях изтичал от крилото за гости по сини дънки и тениска. Декември ме захапа, за да наточи зъбите си на голите ми ръце.

Продължавахме на изток покрай църквата, която си няма собствена сграда и е част от абатството. В олтара гори вечен огън, но пламъкът не може да превърне в пъстроцветна заря зацапаните витражи. Прозорче след прозорче мъждивата светлина враждебно ни гледаше с подпухналото си око.

След като ме заведе до североизточния ъгъл на светата обител, Бу свърна на юг, покрай гърба на църквата. Продължихме до крилото на послушниците.

Тук спят неположилите обет. От петимата, които понастоящем се обучават за монаси, харесвам и вярвам на четирима.

Внезапно Бу забрави предпазливостта си и се втурна право на изток. Аз го последвах.

Когато настъпихме към неокосената ливада, тревата започна да шиба коленете ми. Скоро първият сняг щеше да покрие с юрган тези високи стръкове.

Следваше плавно надолнище от сто-двеста метра и пак излязохме на равна окосена поляна. Срещу нас беше училището на „Свети Вартоломей“.

В случая думата „училище“ е до известна степен евфемизъм. Децата тук не са искани никъде другаде и училището е също и техен дом, може би единственият, който ще имат.

Някога това е било сградата на абатството, която е преустроена отвътре, но отвън продължава да е внушителна грамада от камък. Постройката служи и за метох. Монахините живеят тук и се грижат за учениците.

Зад бившето абатство гората беше изправила настръхналите си щикове срещу буреносното небе. Черни клони заслоняваха затънтени пътечки, водещи към самотното сърце на мрака.

Явно следвайки бодака, кучето изприпка по широките стъпала на парадния вход и влезе вътре. По принцип много малко от вратите на абатството се заключват, но заради сигурността на учениците тази рутинна предпазна мярка е взета. Само абатът, игуменката и аз притежаваме универсален ключ, който ни позволява неограничен достъп до всички помещения. Никой гост преди мен не е бил удостояван с подобна чест.