Читать «Момичето със сребърните очи» онлайн - страница 4

Дашиъл Хамет

— Зет ми ще си е у дома до два часа. Предайте му какво съм ви разказал и ако се съмнява в нещо, нека ми се обади. Ще трябва да му кажете всичко, защото той не знае нищо за госпожица Делано.

— Добре. Преди да тръгна, трябва да ми я опишете.

— Прекрасна е! Най-красивата жена на света!

С това описание можеше да вземе награда на конкурс за комплименти.

— Това няма да ми е много от полза — обясних му. — На колко години е?

— Двайсет и две.

— Ръст?

— Около метър и седемдесет, може би и седемдесет и пет.

— Слаба, закръглена или дебела?

— Тя е по-скоро слаба, но…

Усетих в гласа му опасен ентусиазъм, който предвещаваше дълга хвалебствена реч, затова побързах да го прекъсна.

— Цвят на косата?

— Кестеняв, тъмнокестеняв, почти черен и е такава мека и буйна, че…

— Да, добре. Дълга или къса?

— Дълга, буйна и…

— Цвят на очите?

— Виждали ли сте сянка върху излъскано сребро как…

Записах „сиви очи“ и продължих разпита.

— Цвят на кожата?

— Прелестен!

— Оох. Кажете ми по-мургава или по-светла, или румена, или бледа, или…

— Млечнобяла.

— Лице — овално, четвъртито, издължено, слабо или какво?

— Овално.

— Нос: голям, малък, чип?…

— Малък и правилен! — Той като че ли малко се засегна.

— Как се обличаше? Модно? Какви цветове предпочиташе — ярки или меки?

— Прекра… — като видя, че отварям уста да го прекъсна, бързо слезе на земята. — Много меки, най-вече тъмносиньо и кафяво.

— Какви бижута носеше?

— Никога не съм я виждал с накити.

— Някакви белези или бенки? — Въпросът така го втрещи, че реших съвсем да блесна. — Брадавици или дефекти по тялото, които да сте забелязали?

Той съвсем онемя, но успя да поклати отрицателно глава.

— Имате ли нейна снимка?

— Да, ще ви я покажа.

Изправи се и си запробива път между струпаните наоколо-мебели към портал със завеса. Върна се веднага с голяма снимка в гравирана рамка от слонова кост. Беше от онези художествени фотографии — игра на полусенки и полутонове — и не ставаше много за разпознаване. Наистина беше красива, не мога да си кривя душата, но това не означаваше нищо. Такава е целта на една художествена фотография.

— Само тази ли е?

— Да.

— Ще я взема назаем, но ще ви я върна, щом направя копия.

— Не! В никакъв случай! — запротестира той, ужасен от мисълта, че ликът на любимата му ще попадне в ръцете на някакви простаци. — Само през трупа ми!

Получих я, но изхабих увещания колкото да сваля десет мадами.

— Ще ми трябват и едно-две от писмата й или нещо написано от нея — рекох накрая.

— Защо?

— За да направя копия на почерка й. Много помага при проверки в регистрите на хотелите. Дори да се записват под измислени имена, хората често оставят бележки или съобщения.

Пак започна дълга битка, от която се измъкнах с три пощенски плика и две страници с безсмислен текст, написан с полегатия почерк на момичето.

— Тя как е с парите? — попитах, след като прибрах снимката и книжата в джоба си.

— Не знам. Не разпитвам за такива неща. Не беше бедна, защото не й се налагаше да прави дребни икономии, но нямам понятие какви са доходите й и откъде идват. Имаше сметка в „Голдън Гейт Тръст Къмпани“, но на каква сума — не мога да кажа.