Читать «„Златната подкова“» онлайн - страница 3

На следващата сутрин, малко след десет, нещата потръгнаха. Един от служителите ми даде знак. В този момент от гишето му си тръгваше дребничък мъж със син костюм и мека сива шапка. В ръката си носеше плик. Беше към четирийсетте, макар да изглеждаше по-възрастен. Лицето му бе пепеляво, краката му едва се влачеха, а дрехите му не бяха виждали четка и ютия от доста време.

Дойде точно до масата, където аз уж преглеждах някакви документи. Извади от джоба си голям плик. Успях да видя, че беше вече адресиран и имаше залепена марка. Онзи държеше плика с адреса към тялото си, пъхна в него писмото, което беше взел от гишето, и обърна капака с лепилото към себе, за да го наплюнчи — така, че никой да не види предната страна с адреса. После разтърка внимателно навлажнения ръб и се отправи към пощенските кутии. Тръгнах след него. Нямаше как — трябваше да приложа стария трик с препъването.

Настигнах го, изиграх, че залитам към мраморния под, бутнах го и го сграбчих с една ръка, уж да се задържа. Но работата се обърка. Насред номера кракът ми наистина поднесе и двамата паднахме на земята като борци в схватка.

Надигнах се и му помогнах да стане. Измънках някакво извинение и почти се сблъскахме кой пръв да вдигне плика, който остана да лежи на пода с лице надолу. Трябваше да го обърна, докато му го подавах, за да видя адреса:

Г-н Едуард Боуханън Кафене Златната подкова Тихуана, Баха Калифорния Мексико

Научих за кого е писмото, но се издадох. Нямаше начин дребосъкът със синия костюм да не е разбрал защо разиграх сценката.

Поизтупах си дрехите, а през това време той отиде да пусне плика в една от пощенските кутии. На връщане не мина край мен, а продължи надолу към изхода за Мишън Стрийт. Не можех да го оставя да си тръгне с това, което знаеше. Не исках Ашкрафт да изчезне, преди да съм се добрал до него. Трябваше да пробутам друг номер, стар и изтъркан като първия, който се провали заради хлъзгавия под. Пак се завтекох след дребосъка.

Точно когато се изравнихме, той обърна глава, за да види дали някой го следи.

— Здрасти, Мики! — изревах право в лицето му. — Как е хавата в Чикаго?

— Нещо бъркате — отвърна той с половин уста, без да спира. — Нямам представа от Чикаго.

Очите му бяха бледосини, със зеници, не по-големи от глава на топлийка — признак за пристрастеност към хероина или морфина.

— Не на мене тия — срязах го. — Тази сутрин се изръси от влака, дето идва оттам.

Той спря на тротоара и се обърна с лице към мен:

— Аз ли? За кого ме вземате?

— Ти си Мики Паркър. Холандецът ни каза, че си тръгнал насам.

— Иди се прегледай — изрепчи се той. — Да пукна, ако чаткам какво ми говориш!

Само това да беше — аз също нямах понятие. Вдигнах дясната си ръка, която бях пъхнал в джоба на палтото, и изръмжах:

— Ей, сега ще ти припомня…

Онзи отскочи настрани от издутия ми джоб.