Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 8

Хората от другите маси дискретно обърнаха глави към чиниите си и продължиха да се хранят и най-вероятно единствено аз съм проследил двойката, която с несигурна крачка се отправи към бара. Когато минаха покрай мен, забелязах, че жената има в ухото си слухово апаратче, което отчасти обясняваше защо съпругът и е свикнал да кряска. А той не вървеше, ами буквално се премяташе — люшкаше се като гемия, теглена от порещ вълните кораб. Мълчаливо отбелязах експедитивността на персонала, който за кратко време разчисти и заличи пораженията от бурната случка.

Трапезарията се изпразни.

— Кафето се сервира в бара, сър — изломоти келнерът.

Тъй като се боях, че вътре ще е претъпкано и шумно, пък и запознанствата в хотелските барове винаги са ме отегчавали, аз се поколебах, преди да вляза, но от друга страна, не обичам да се лишавам от кафето след вечеря. Вътре установих, че напразно съм се безпокоил. Барът бе всъщност празен, като изключим бармана, в бяло сако, и американеца, който бе седнал със съпругата си на една от масите. Двамата мълчаха. Пред него вече имаше три празни бутилки от бира. Звучеше тиха гръцка музика — грамофонът не се виждаше, беше скрит зад бара. Настаних се на един висок стол и поръчах кафе.

Барманът говореше английски отлично и ме попита дали съм доволен от деня. Отговорих утвърдително. Обясних му, че в самолета съм пътувал добре, но че пътят от Ираклион ми се е сторил опасен и още, че дори съм пробвал да плувам, но водата е била доста студена. Той се съгласи с мен за водата и каза, че обикновено е така в началото на сезона.

— Това не ме тревожи — заявих аз, — дошъл съм да рисувам, а плуването остава на второ място. Вилата ми е точно на брега. Номер шейсет и две. Гледката от балкона е прекрасна.

Много се учудих. Изражението на бармана, който в това време лъскаше една чаша, изведнъж се промени. Той като че ли понечи да каже нещо, но сетне размисли и продължи да си лъска чашата.

— Махнете тая отвратителна плоча!

Прегракналият, нетърпящ възражение глас изпълни празната стая. Барманът веднага се извърна към грамофона и вдигна мембраната. След миг прозвуча нова команда:

— Донесете ми още една бира!

Ако аз бях на мястото на този барман, нямаше да се церемоня, а с назидателен родителски тон щях да настоявам първо да ми каже „моля“. Вместо това грубиянинът получи бирата си веднага и аз точно допивах кафето си, когато гласът от масата прокънтя отново:

— Ей, вие там, вила шейсет и две. Не сте ли суеверен?

Извъртях се на стола си. Той ме наблюдаваше втренчено, с чаша в ръка. Жена му гледаше право пред себе си. Вероятно бе свалила слуховото апаратче. Спомних си максимата, че човек не трябва да се гневи на лудите и пияниците, и му отговорих съвсем учтиво:

— Не. Не съм суеверен. Защо да съм суеверен?

Той прихна и разкривено от смеха, червеното му лице се покри със стотици бръчки.

— Брей, дявол да го вземе, аз пък на ваше място щях да съм суеверен. Само преди две седмици гост от същата вила се удави. Нямаше го два дни и после един от местните рибари донесе тялото му в мрежа, изпоядено от октоподите.