Читать «Изгубените надежди» онлайн - страница 92

— Не мисля, че има такава опасност. Поне не в скоро време. — Но предложението бе разумно и тя изпита благодарност за загрижеността му.

След като затвори телефона, Мари Анж си легна. Елоиз спеше в съседното легло, а Робер беше в люлката си в съседната стая. Тя се усмихна, мислейки за Били.

По същото време той говореше с баща си. Том Паркър бе доста изненадан, но каза, че ще се справи сам с работата във фермата, докато синът му се върне, а младият мъж обеща да не се бави много. Беше спестил достатъчно пари за медения си месец — повече от четиристотин долара.

Но когато се върна отново в трапезарията, сестрите му забелязаха, че е умислен. Една от тях го попита каква е причината, но той дори не й отговори.

— Какво ти става! — настоя по-голямата му сестра, като подаде бебето си на съпруга си.

— Нищо. — След което, без да мисли повече, им разказа всичко случило се на Мари Анж и те бяха ужасени.

Годеницата му Деби изслуша цялата история с интерес, но не каза нищо.

— Е, това е. Заминавам в Париж — рече накрая Били. — Тя е съвсем самотна там и това е най-малкото, което мога да направя в името на добрите стари времена. — Никой от присъстващите не бе забравил, че му бе подарила онова „Порше“.

— А аз отивам в Чикаго — неочаквано произнесе Деби в настъпилата тишина и всички я загледаха недоумяващо.

— От къде на къде? — изуми се Били, а тя го изгледа предизвикателно.

— Ами… цяла седмица се чудех как да ти го кажа. Намерих си работа и ще се преместя да живея там.

— И какво ще стане с нас? — попита той, чувствайки странно свиване в стомаха. Не беше все още сигурен дали се радва, или е тъжен. Чувстваше се изненадан и объркан, но само за малко. Очевидно предстоящата им сватба щеше да се отложи.

— И аз все още не знам — отвърна честно Деби, а цялото семейство стоеше и я слушаше със затаен дъх. — Не мисля, че трябва да се женим. — После добави почти шепнешком: — Не искам да живея във ферма през целия си живот. Мразя фермите.

— Но аз само това мога — каза Били. — И съм си такъв. Прост фермер.

— Ти можеш да правиш много други неща, ако поискаш — отвърна му Деби, след което взе палтото си и излезе от стаята.

Цялото семейство остана за миг като вцепенено, след което всички започнаха да говорят едновременно и един през друг. Все още не можеха да повярват и да проумеят трагедията, сполетяла Мари Анж.

— Мамо, ти вярвала ли си, че те някога ще се оженят? — попита най-голямата сестра. Кого ли имаше предвид? Дали Били и Деби? Или може би Били и Мари Анж?

— Един Господ знае — отвърна майка й, като сви рамене. — Никой не знае защо хората правят разни неща. Онези, които не трябва, нямат търпение да се съберат. Повечето хора забъркват такива каши, стига да им дадеш възможност. Е, някои все пак не вършат щуротии, като баща ти например — добави тя и се обърна към съпруга си, който все още не можеше да проумее какво става.

След като Деби си отиде, Били се качи в стаята си, без да каже нито дума на никого. Нито на родителите, нито на братята и сестрите си. Не каза нищо. Според него всичко беше както трябва.