Читать «Изгубените надежди» онлайн - страница 7

Все още бе там, когато след час и половина Софи се качи горе, за да я потърси.

— Искаш ли да дойдеш във фермата с мен? Трябва да взема малко яйца, пък и обещах на мадам Фурние да й занеса бисквити.

Но Мари Анж поклати отрицателно глава. Дори всички изкушения, които предлагаше фермата, не можеха да я накарат да излезе тази сутрин. Чувстваше се ужасяващо самотна. Брат й толкова й липсваше! Сигурно тази зима щеше да бъде много, много дълга без него!

Така че Софи трябваше да се примири и да отиде до фермата сама.

— Ще се върна по обяд. Стой в градината, миличка. Не искам да те търся из горите. Обещаваш ли?

— Oui, Софи — рече тихо детето. Нямаше никакво желание, нито настроение да ходи някъде, но когато икономката излезе, тя се отправи към градината и откри, че няма какво да прави там. Тогава реши да слезе към овощните градини и да набере малко ябълки. Знаеше, че с тях Софи може да направи ябълков пудинг.

Когато се върна за обяд, Мари Анж не откри Софи. Икономката бе сготвила супа и препечен сандвич със сирене. Това бяха любимите ястия на момиченцето, но днес едва се докосна до тях.

Върна се в градината, за да си играе, и полегна в тревата, като гледаше небето и мислеше за брат си. Лежа така доста време и когато се върна вкъщи, беше късен следобед. Както обикновено беше боса, раздърпана и разрошена. Забеляза, че колата на местната полиция е паркирана в двора на замъка. Но дори това не я развълнува. Полицаите често спираха в тяхната къща, за да изкажат почитанията си или да пият чай със Софи. Мари Анж се зачуди дали знаят, че родителите й са в Париж. Докато крачеше към кухнята, видя един полицай да седи със Софи и забеляза, че тя плаче. Зачуди се защо. Сигурно беше разказала на полицая, че Робер е заминал за Париж и това я бе разстроило. Мисълта за брат й я накара да докосне медальона. През целият следобед го бе чувствала до гърдите си, но сега й се прииска да се увери, че не го е загубила в градината. Когато влезе, полицаят и Софи спряха да говорят. Старата жена я погледна. Очите й бяха изпълнени с отчаяние и мъка и когато Мари Анж осъзна това, се зачуди каква ли е причината. Не можеше да бъде само заради заминаването на Робер, почувства подсъзнателно тя. Помисли си, че може би нещо се е случило с дъщерята на Софи. Но тъй като никой от възрастните не каза нито дума, а продължиха да гледат втренчено в нея, тя усети как я обхващат страх и ужас.

Тишината бе сякаш безкрайна. Софи погледна безпомощно полицая, после момичето и сложи ръце върху раменете му.

— Ела и седни, любов моя. — Тя потупа скута си, нещо, което не бе правила много отдавна, защото Мари Анж вече беше голяма. Момичето седна на коленете й и почувства познатите топли ръце около себе си. Софи обаче не можеше да намери нито думи, нито сили, за да изрече онова, което току-що беше научила, така че се наложи полицаят да й разкаже.