Читать «Тайнственият мистър Стийн» онлайн - страница 12

Вътре имаше току-що уловени планински пъстърви; дори папратовите листа, в които бяха увити, бяха още свежи.

А нямаше никакъв планински поток на по-малко от двеста мили разстояние.

Хомър потръпна. Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира, нямаше смисъл да си повтаря самодоволно, че всичко е нормално. Дори в сделка за пет хиляди пак имаше нещо мътно… много мътно.

Трябваше да понесе последиците. Вече започваха да го притискат от всички страни. Фаулър явно не си поплюваше, а и Сдружението на търговците с недвижими имоти го дебнеше, чакайки да направи някаква погрешна стъпка. И когато направеше тази стъпка, капанът щеше да изщрака.

За да се предпази, трябваше да знае какво става. Не можеше повече да върви слепешком.

Ще може да продължава едва след като разбере каква е работата. Тогава ще знае кога да я зареже. А това, каза си той, може да стане още днес следобед.

Рибата и папратите лежаха в мократа амбалажна хартия на бюрото, а той си представяше дълга улица с къщи, зад нея друга подобна улица с къщи, зад втората улица — трета, улица след улица, една зад друга, всяка досущ като другата, те чезнеха от погледа върху ниска, плоска равнина.

Само че нямаше втора улица с къщи. Имаше само една, усамотена и пуста, и все пак някак в тези къщи живееха хора.

Дайте ги под наем повторно, бе казал Стийн, и за трети, и за четвърти път. Не се безпокойте за нищо. Аз ще оправя тая работа. Оставете на мен грижите. От вас искам само да продължавате да давате къщите под наем.

И Хомър даваше под наем някоя къща, и хората се нанасяха, но не в къщата, която им бе дал, а във втората подобна къща точно зад нея, и отново даваше под наем първата къща, а хората се настаняваха в третата, подобна на нея, също зад първата и втората къща, и все така вървеше.

Беше като необясним детски сън, нещо, което не можеше да разбере.

Но може ли човек да не вярва на сетивата си? Той вярваше в това, което виждаше. Къщите бяха само петдесет — празни къщи, въпреки че в тях живееха хора. Вярваше и на ушите си, защото бе разговарял с хората, които се радваха, че живеят в тия празни къщи.

Смахната работа, рече си Хомър. И всички тия хора са смахнати — и Стийн, и всички, които живееха в къщите.

Чу се скърцане. Хомър се сепна уплашен и се обърна бързо.

Вратата се отваряше! Той бе забравил да я заключи!

Човекът, който влезе, не носеше униформа, но нямаше никакво съмнение, че е полицай или детектив.

— Името ми е Хенкинс — рече той и показа значката си.

Хомър стисна здраво уста, за да не загракат зъбите му.

— Смятам, че ще можете да ми помогнете — каза Хенкинс.

— Разбира се — избъбри Хомър. — Каквото пожелаете.

— Познавате ли човек на име Дал?

— Мисля, че не.

— Можете ли да проверите в картотеката си?

— Картотеката ми ли? — повтори Хомър уплашено.

— Мистър Джексън, вие сте бизнесмен. Положително поддържате картотека — с имената на лицата, на които продавате имоти, и други подобни неща.

— Да — отговори Хомър на един дъх. — Да, поддържам нещо подобно. Разбира се.

С треперещи ръце изтегли едно чекмедже на бюрото си и извади папката за Щастливия кът. Запрелиства я.