Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 5

Слънцето вече се спускаше на запад, когато те се заизкачваха по висок стръмен хълм и когато достигнаха върха, Дънкан свирна. Сипар изненадано погледна назад през рамо. Дънкан му даде знак с ръка да спре.

Туземецът се преви и когато Дънкан мина покрай него, видя лицето му, изкривено от силно страдание. В изпълнения с болка поглед успя да прочете едновременно и плаха молба и силна ненавист.

Изплашен е, както и всички останали, помисли си Дънкан. Но мислите и чувствата на туземеца не бяха от съществено значение за него. Важното в момента бе животното пред тях.

Дънкан измина последните няколко метра пълзешком, тикайки пушката пред себе си. Бинокълът го удряше по гърба. Бързи хапливи насекоми щъкаха в тревата и пъплеха по ръцете и дланите му, а едно по-ловко успя да полази по лицето му и да го ухапе.

Щом се добра до върха, той залегна, оглеждайки пространството наоколо. Нищо особено, същата измъчена, задръстена с прах и задушена от тръни клисура, с царяща навсякъде ужасяваща пустота.

Лежеше неподвижно, стараейки се да долови и най-лекото движение, някоя колеблива сянка или пък лека промяна в терена, което би могло да се бъде Сита.

Но нямаше нищо. Земята се простираше спокойна под лъчите на залязващото слънце. Далеч, почти до линията на хоризонта пасеше някакво стадо, но нямаше нищо друго.

Тогава забеляза някакво движение, някакво леко потрепване някъде по средата на склона на отсрещния баир.

Той предпазливо остави пушката на земята и издърпа бинокъла. Вдигна го до очите си и бавно завъртя глава насам-натам. Животното беше там, където бе забелязал движението.

То си почиваше, гледайки пътя, по който бе дошло, очаквайки някакъв знак от преследвачите си. Дънкан се постара да определи размерите и формата му, но животното се сливаше с тревата и сивокафявата почва, така че той не можа да определи как изглежда то.

Той свали бинокъла от очите си и сега, след като бе успял да установи точното и местонахождение, можеше безпогрешно да различи очертанията на Сита с невъоръжено око.

Протегна ръка и незабелязано притегли пушката към себе си, намести я на рамото си, изви се и се притисна по-плътно към земята. Прицели се в слабите очертания върху баира и точно тогава животното се изправи.

То не бе толкова едро, колкото бе предположил първоначално, може би малко по-едро по размери от земен лъв, но лъв то в никакъв случай не беше. Туловището му бе тъмно и квадратно, предразположено към напълняване, видът му бе непохватен, но същевременно излъчваше сила и жестокост.

Дънкан наведе дулото на пушката и насочи прицела и право в масивната шия. Пое си дълбоко дъх, задържа го и започна да натиска спусъка.

Прикладът силно го ритна в рамото и гърмежът го блъсна в главата. Животното се строполи на земята. То не се наклони, не падна, а просто се стопи долу и изчезна, скрито в тревата.

— Точно в целта — увери себе си Дънкан.