Читать «Есенна земя» онлайн - страница 5
Клифърд Саймък
Още като отби встрани и спря, Ренд видя мъжа да върви покрай канавката, приближавайки към него. В мига, в който чукна яйцата в тигана, той видя как човекът сви към паркинга и тръгна към колата му, приближавайки помпата.
— Това нещо работи ли? — попита той.
Ренд кимна и каза:
— Току-що изпомпах вода за джезвето.
— Горещо е — рече непознатият и започна енергично да натиска нагоре-надолу ръчката на помпата. — Горещо е за ходене пеша — додаде той.
— Отдавна ли си тръгнал?
— Преди шест седмици — отвърна мъжът.
Ренд се вгледа в него по-внимателно. Дрехите му бяха стари и износени, но много чисти. Беше се бръснал преди ден-два. Косата му беше дълга… не че я обичаше дълга, а защото не я бе подстригвал от дълго време.
Водата бликна от чучура, човекът сви шепи, постави ги под него и се наведе да пие.
— Това беше добре — рече той. — Бях жаден.
— А как си с храната? — попита Ренд.
— Позакъсал съм — рече колебливо мъжът.
— Бръкни в онази кутия отзад. Вземи си чиния и някакви прибори. А също и чаша. Кафето скоро ще стане.
— Мистър, ти да не си мислиш, че дойдох тук само, за да…
— Остави това — рече Ренд. — Знам как е. Има достатъчно и за двама ни.
Непознатият си взе чиния и чаша, нож, лъжица и вилица. Приближи се до Ренд и се настани край огъня.
— Нямам опит още в това — рече мъжът. — Никога не ми се е налагало преди. Винаги съм имал работа. Работих цели седемнадесет години…
— Заповядай — рече Ренд и хлъзна яйцата в чинията му, отиде до кутията и донесе още три.
Мъжът отиде до някаква грубо скована маса и сложи върху нея чинията си.
— Не ме чакай — каза му Ренд. — Яж докато са топли. Кафето почти е готово. — Вземи си и хляб, ако искаш.
— По-късно ще си отрежа парче — рече странникът, — за да попия остатъка от яйцата.
Човекът каза, че името му е Джон Стърлинг. А къде ли беше Джон Стърлинг сега, питаше се Ренд. Все още ли скиташе по пътищата, търсейки работа, каквато и да е работа… ден работа, час работа… Човек, който след седемнадесет години работа бе изхвърлен на улицата… Мислейки си за Стърлинг, Ренд усети болезнено жегване — чувстваше се виновен. Беше задължен на Джон Стърлинг и не можа да му се отплати, макар че когато двамата си говореха, още не ставаше въпрос за някакъв дълг.
Те седяха, говореха си, ядяха пържените яйца, попиваха с хляб чиниите си, пиеха горещо кафе.
— Цели седемнадесет години — рече Стърлинг. — Бях механик. Квалифициран и опитен. През цялото време работих за една и съща компания и накрая те ме освободиха… Мене и още четиристотин като мене. Всичките наведнъж. По-късно освободиха и други. Бяхме много. Не ни съсякоха, просто ни освободиха. И не ни обещаха да ни вземат отново. Предполагам, че компанията не беше виновна. Някакъв голям проект се бе провалил… и нямаше работа. Ами ти? И тебе ли те освободиха?
Ренд кимна.
— Откъде разбра?
— Ами, храниш се по този начин. Така е по-евтино, отколкото в ресторант. Имаш спален чувал… В колата спиш, нали?