Читать «Всички капани на Земята» онлайн - страница 8

Той зарови трескаво из чантата с допълнителните части и намери онова, което му бе нужно — последното нещо, което смяташе, че ще му потрябва. Намери смукателните дискове и си ги постави — по един на всяко коляно, всеки лакът, всяко стъпало и всяка китка.

Препаса чантата през кръста си и се покатери върху едната мощна перка, използвайки дисковете. Катереше се доста несръчно. Никак не беше лесно. Никога не бе използвал смукателните дискове, а за да можеше да си служи добре с тях трябваше да има практика — необходимо беше едновременно да залепва едни дискове и да освобождава други, за да може успешно да се изкачва.

Той трябваше да успее! Нямаше друг избор, освен да успее!

Ричард Дейниъл се покатери върху перката. Над него се издигаше огромното, стоманено тяло на кораба, като метална стена извисила се в небето, чиято цялост бе нарушена само от редицата железни скоби, минаваща отстрани и по цялата дължина на корпуса… Огромната, метална маса бе добила особена окраска под слабата, призрачна светлина на звездите, които блестяха и се оглеждаха в очите му.

Педя след педя, той напредваше по металната стена като някаква забързана и извиваща се гасеница. С всеки спечелен сантиметър Ричард Дейниъл ставаше все по-радостен.

Тогава той чу слаб тътен, а с него дойде и ужасът. Ричард Дейниъл знаеше, че неговите смукателни чашки няма да устоят на мощните вибрации на възпламенените ракети и в никакъв случай нямаше да издържат, когато корабът се отлепеше от площадката.

На два метра над него се намираше единствената му надежда — крайната метална скоба от дългата редица.

Ричард Дейниъл се катереше с ожесточение по вибриращия корпус на кораба, вкопчил се в стоманената повърхност като някаква нещастна муха.

Ревът на двигателите се извиси в нощта и заличи света наоколо, а той пълзеше нагоре, замаян и изпълнен с молитви и плаха надежда. Или трябваше да стигне до металната скоба, или да се прости с всичко. Подхлъзнеше ли се и паднеше ли в тази бездна от горящи газове, струящи от дюзите на ракетата, с него бе свършено.

Веднъж една от чашките не можа плътно да прилепне и той едва не падна. Другите обаче не помръднаха и Ричард Дейниъл успя да се задържи.

Отчаяно и почти нехайно, той се хвърли нагоре, вкопчен в металната стена. Достигна скобата с върховете на пръстите си и здраво я сграбчи, съсредоточил всичките си сили в това движение и забравил за целия свят.

Грохотът и вибрациите се превърнаха в ревяща стихия, разтърсваща тялото и мозъка му, след което ревът утихна до мощно бучене, а вибрицаите напълно изчезнаха. С крайчеца на окото си Ричард Дейниъл видя как светлините на космодрома силно се люшнаха встрани.

Бавно и внимателно той се издърпа нагоре по стоманения корпус докато успя да се хване по-здраво за скобата. Дори и сега обаче Ричард Дейниъл се чувстваше така, сякаш някаква гигантска десница го стискаше и размахваше гневно из въздуха, описвайки дъги, дълги стотици километри.

Тогава ракетните двигатели замлъкнаха и наоколо се възцари ужасяваща тишина. Звездите бяха над него и от двете му страни — стоманени, нетрепващи звезди. Някъде долу, под него се въртеше самотната Земя. Той знаеше това, ала не можеше да я види.