Читать «Всички капани на Земята» онлайн - страница 24

Но капитанът сякаш нямаше нищо против. Той остави молива и хитро поглади черната си брада.

— В такъв случай — рече той, — аз не виждам как бих могъл насила да измъкна тази информация от тебе, макар че има и такива, които биха се опитали. Имаш голям късмет, че си се скрил в кораба на най-добродушния капитан.

Изобщо не изглеждаше добродушен, обаче изглеждаше лукав.

Ричард Дейниъл стоеше там безмълвен.

— Разбира се — поде отново капитанът, — някъде върху тялото ти има сериен номер и още един върху мозъка ти, но предполагам, че ти би се съпротивлявал, ако решим да се доберем до тях.

— Боя се, че сте прав.

— В такъв случай — рече капитанът, — изобщо не смятам да се занимавам с това.

Ричард Дейниъл все още мълчеше, защото разбираше, че не е нужно да говори. Този способен капитан бе измисли всичко и трябваше просто да го остави да действа.

— От дълго време — продължи капитанът, — екипажът ми и аз си мечтаем за робот, но като че ли все не можехме да се сдобием с такъв. Първо роботите са скъпи, а нашите заплати не са големи.

Той въздъхна, стана от стола си и огледа Ричард Дейниъл от глава до пети.

— Превъзходен образец — рече капитанът. — Добре дошъл на борда! Ще видиш, че ще ти харесаме.

— Сигурен съм в това — отвърна Ричард Дейниъл. — Благодаря ви за любезността.

— А сега — рече капитанът, — трябва да отидеш на мостика и да докладваш на мистър Дънкан. Ще му се обадя да му кажа, че ще отидеш при него. Той ще ти намери някоя лесна и приятна работа.

Ричард Дейниъл не помръдна, нито пък се завтече, както би било редно, защото внезапно капитанът се превърна в сложна диаграма. Не беше като тази на кораба или на роботите. Бе съставена от странни символи, някои от които, според Ричард Дейниъл, бяха чисто химически, а други не бяха.

— Ти чуваш ли?! — скастри го капитанът. — Мърдай!

— Да, сър — отвърна Ричард Дейниъл, отпъждайки с усилие диаграмата и превръщайки я отново в капитан от плът и кръв.

Ричард Дейниъл откри първия помощник на мостика. Той бе млад човек с конско изражение на лицето, мрачен и зле прикриващ жестокия си нрав. От другата страна на малката маса, отпуснат на един стол седеше друг член на екипажа — ужасно, тъпоумно създание.

Тъпоумният се изкикоти и рече:

— Брей, я вих, Дънкан! Първият член от екипажа на „Ремблър“, който не е човек.

Дънкан не му обърна внимание, а се обърна към Ричард Дейниъл.

— Предполагам, че ти си старателен, амбициозен и ще искаш да се сработиш с нас.

— О, да — отвърна Ричард Дейниъл и се изненада от новото си усещане — в него се надигаше… смях!

— Добре тогава — рече Дънкан, — иди в машинното. Там има работа за тебе. Когато свършиш в машинното, ще ти намеря нещо друго.

— Да, сър — отвърна Ричард Дейниъл и направи кръгом.

— Един момент — възпря го първият помощник. — Трябва да те представя на нашия корабен лекар, д-р Ейбръм Уелс. Можеш да бъдеш истински благодарен, че няма да се нуждаеш от услугите му.