Читать «Бавачките» онлайн - страница 14

Човек би казал, че родителите все пак би трябвало да забележат… би трябвало да знаят, че децата на цяло едно градче не биха могли да бъдат всички с добри маниери, трезво мислещи и тъй нататък, както Милвилските деца. И все пак те не бяха забелязали. Промяната бе пропълзяла така бавно, беше се настанила така незабелязано, че изобщо не се открояваше.

Колкото до това, Дийн също не беше я забелязал. Той, който през по-голямата част от живота си бе тясно свързан с тези същите деца, сега беше изненадан. И ако той не беше забелязал, защо трябваше да очаква, че някой друг ще го стори? Не друг, а старият неуморен сплетник — портиерът Стъфи, бе успял съвсем точно да прозре нещата!

Гърлото му пресъхна, стомахът му ме свит на топка. Прилоша му. „Това, от което имам нужда сега, е чаша кафе“, каза си Дийн.

Той сви по една улица, която отвеждаше в центъра на града. Крачеше тежко, привел глава в тъмнината.

„Какъв ще бъде краят на всичко това?“, питаше се Дийн. „Каква ще бъде печалбата от изгубеното детство? От тези преждевременно узрели деца? Каква ще бъде стойността на факта, че подрастващите момчета и момичета ще престанат да играят малко по-рано, за да възприемат поведението на възрастни хора преди нормалното за това време?“

Печалбата вече се виждаше: децата на Милвил бяха послушни и възпитани; игрите им бяха разумни и целенасочени; отдавна не бяха дивачета или снобчета.

Бедата сега беше в това, че човек се питаше дали те изобщо са деца.

А бъдещето? Щеше ли Милвил да осигурява Земята с велики държавници, гъвкави дипломати, първокласни преподаватели и способни учени? Вероятно, но не в това беше работата. Основният въпрос бе, дали си струва да се лишават децата от тяхното детство, за да се постигне такова качество.

Дийн стигна административния квартал, който обхващаше почти три пресечки, и тръгна бавно по улицата, запътвайки се към единствената дрогерия в града.

В магазина имаше само двама-трима души и той се отправи към бар-плота, където приготвяха бързи закуски. Дийн се настани върху високия стол. Чувстваше се самотен и бе нахлупил старата си шапка ниско над очите. Стисна с длани края на бар-плота, за да спре треперенето на пръстите си.

— Кафе — каза той на момичето, което дойде да вземе поръчката му.

Тя му донесе кафето, а Дийн започна да го сърба, защото бе много горещо. Съжаляваше, че е дошъл тук.

Чувстваше се съвсем самотен и чужд въпреки ярките светлини и лъскавия бар, сякаш бе дошъл от миналото и се бе настанил на място, запазено за настоящето.

Вече почти не слизаше в града и сигурно поради тази причина се чувстваше така… особено вечер. Макар че редно време слизаше.

Дийн се усмихна, припомняйки си как старата тайфа се събираше на групички и как си говореха за незначителни неща. Разговорите им не водеха към нищо — просто нямаха такава цел.