Читать «Схватката» онлайн - страница 2
Клифърд Саймък
„Побърквам се“, рече си той. „Крейн, ти откачаш!“
Нещо никак не се връзваше. Не пасваше с тази утрин на 18-ти октомври, 1952-ра година. Не съответстваше и на двадесети век. Нито пък на нормалния човешки живот.
Джо се обърна, хвана здраво дръжката на вратата и я завъртя с намерение да отвори вратата с едно рязко дръпване. Обаче дръжката се хлъзна изпод пръстите му и не помръдна. Вратата остана затворена.
„Заключила се е“, мислеше си Крейн. „Ключалката е щракнала, когато съм затръшнал вратата, а аз нямам ключ. Дороти има, но тя винаги оставя вратата отворена, защото трудно се отваря, когато се заключи. Почти винаги трябва да вика портиерите. Сигурно някой от техниците вече е дошъл на работа. Може би ще трябва ад го повикам и да му кажа…“
„Какво да му кажа? Да му кажа, че съм видял метален плъх в шкафа за материали? Да му кажа, че съм хвърлил по него тампона с лепило и съм го съборил от бюрото? Че съм хвърлил също и ножа за хартия и за да му докажа, ще му посоча забития в пода нож?!“
Крейн поклати глава.
Той отиде до ножа и го издърпа от дъската. Постави го обратно върху бюрото и срита парчетата от счупения тампон така, че да не се виждат.
Вече пред собственото си бюро, Джо взе три листа хартия и ги пъхна в пишещата си машина.
Машината започна да пише! Съвсем сама, без да я докосва!!! Джо стоеше и тъпо гледаше как клавишите й се издигат и спускат. Върху листа се четеше следното съобщение: Стой настрани от това, Джо. Не се замесвай. Може да пострадаш.
Джо Крейн издърпа листата от машината. Той ги смачка на топка и ги хвърли в кошчето за отпадъци. После излезе, за да си вземе чаша кафе.
— Знаеш ли, Луи — каза Джо на мъжа зад барплота, — когато човек живее сам твърде дълго, започват да му се привиждат разни неща.
— Да — съгласи се Луи. — Аз например бих откачил с твоята къща. Щях да се чудя какво да правя с толкова празни стаи в нея. Трябваше да я продадеш, когато почина майка ти.
— Не можах — отвърна Крейн. — Толкова време е била мой дом.
— Тогава да беше се оженил — рече Луи. — Не е хубаво да живееш сам.
— Твърде късно е вече — каза му Крейн. — Никой не би ме изтърпял.
— Скътал съм една бутилчица — рече Луи. — Не мога да ти налея в чаша, но ще ти сипя малко в кафето.
Крейн поклати отрицателно глава.
— Днес ще имам много работа.
— Сигурен ли си? Нищо няма да ти струва — като за приятел.
— Не, благодаря ти, Луи.
— На тебе ли ти се привиждат разни неща? — извиси глас Луи.
— Да ми се привиждат неща ли?! — удиви се Крейн.
— Да, нали каза, че когато човек живеел дълго сам, започвал да вижда разни работи.
— О, казах го просто ей тъй — рече Крейн.
Той гаврътна кафето си и се върна в офиса.
Сега залата беше позната гледка: Ед Лейн бе дошъл и ругаеше помощника си. Франк Макей лепеше изрезки от опозиционния вестник. Бяха дошли и неколцина от репортерите.
Крейн хвърли бърз поглед към вратата на шкафа за материали. Беше все още затворена.