Читать «Дезертьори» онлайн - страница 5

Или, може би, целият експеримент беше невъзможен и осъден на провал още от самото начало? Превръщането в други форми на живот се прилагаше успешно на другите планети, но това не означаваше непременно, че ще бъде успешно и на Юпитер. Навярно интелектът на човека не можеше да функционира правилно посредством сензорния апарат осигуряващ Юпитериански живот. Вероятно скокливците бяха толкова чужда форма, че не можеше да има обща основа, върху която човешките знания и Юпитерианската концепция за съществуването да се съчетаят и да заработят съвместно.

Или пък грешката беше в самия човек и бе присъща за расата… някое психическо отклонение, което, комбинирано с онова отвън, не им позволяваше да се завърнат. Макар че може би не беше точно отклонение — не и в човешкия смисъл на тази дума. Навярно просто някое съвсем обикновено качество на интелекта, възприемано на Земята като съвсем нормално нещо, бе в такова отявлено противоречие с Юпитерианското съществуване, че правеше човешкия разум на пух и прах.

* * *

По коридора се чуваше тихото почукване на нечии нокти. Фаулър се ослуша и леко се усмихна. Беше Таузър, който се връщаше от кухнята. Бе ходил там, за да се види със своя приятел, готвача.

Таузър влезе в стаята, понесъл кокал. Той замаха приятелски с опашка към Фаулър и се пльосна до бюрото му, улавяйки кокала с предните си лапи. Миг-два гледа господаря си със своите влажни, старчески очи, а Фаулър се наведе надолу и го погали по пухестите уши.

— Обичаш ли ме още, Таузър? — попита го Фаулър, а Таузър затупа с опашката си. — Само ти ме обичаш още.

Фаулър се изправи и се извърна отново към бюрото си. Пресегна се и взе папката.

Бенет? Бенет имаше любима, която го чакаше на Земята.

Ендрюс? Ендрюс възнамеряваше да продължи обучението си в института „Марс Тех“ веднага щом припечелеше достатъчно, за да изкара годината.

Олсън? Олсън наближаваше пенсионна възраст. Непрекъснато разказваше на момчетата как щял да се пенсионира, а после да отглежда рози.

Фаулър внимателно върна папката на мястото й.

Осъждаше хората на смърт. Мис Стенли бе казала това, а устните й едва помръднаха в подобното й на пергаментова маска лице. Изпращаше ги да умрат, докато той, Фаулър, си стоеше тук на топло и сигурно.

Навярно всичко под този купол говореха така, особено след като и Алан не се завърна. Нямаше да му го кажат в очите разбира се. Дори избраният или избраните, които заставаха пред бюрото му, за да им съобщи, че те са следващите, които трябва да заминат, не смееха да му го кажат.

Ала той го четеше в очите им.

Фаулър отново взе папката: Бенет, Ендрюс, Олсън. Имаше и други, но нямаше смисъл да продължава.

Кент Фаулър знаеше, че няма да може да го направи, не можеше да ги погледне в очите, не можеше да ги изпрати на смърт.

Той се наведе напред и натисна копчето на интеркомуникатора.