Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 98

Бях открил един отговор на въпроса какво бе станало, но определено нямахпредстава какво може да се направи в случая. Като поразмислих, разбрах, че дори отговорът, с който разполагах, е безполезен. Никой нямаше да ми повярва и много вероятно бе също да не ми се даде даже възможност, да убедя слушателите в правотата на думите си. При сегашната ситуация положително ще възникнат куп налудничави обяснения и моето ще е само едно от тях — също толкова налудничаво.

Жената подаде глава от кухнята и рече:

— Не съм ви виждала наоколо. Сигурно не сте тукашен.

Кимнах.

— Сега има много чужденци в града — продължи тя. — Дойдоха от магистралата. Някои от тях идват доста отдалеч, а няма как да се върнат у дома и…

— Железниците трябва да работят.

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Най-близката гара е на трийсет километра оттук и чух някой да казва, че влаковете също не се движат.

— А къде точно се намирам? — попитах.

Жената ме изгледа подозрително.

— Струва ми се — рече тя, — че много неща не знаете.

Не й отвърнах, тя почака и най-сетне отговори на въпроса ми.

— Вашингтон — добави накрая — е на петдесет километра оттук по пътя.

— Благодаря — кимнах й.

— Доста дълъг и тежък поход, особено в ден като този — каза жената. — Ще е бая жежко чак до вечерта. Да не възнамерявате да изминете пеша целия път до Вашингтон?

— Обмислям тази възможност — отвърнах.

Тя вдигна рамене и се прибра в кухнята.

Вашингтон е на петдесет километра, а на колко ли е Гетисбърг? На сто или повече? Освен това не бях сигурен, че Кети ще е Гетисбърг.

Запитах се къде ли е — във Вашингтон или в Гетисбърг?

Във Вашингтон имаше хора, които трябваше да научат, които имаха право да научат онова, което щях да им кажа, въпреки че най-вероятно нямаше да ме изслушат. Имаше хора, някои на доста високи постове, които ми бяха приятели, и други, които ми бяха добри познати, но ще се намери ли някой между тях да ме изслуша? Представих си разговора с неколцина и реших, че никой от тях няма да ме вземе на сериозно. Първо, те не можеха да си го позволят; не можеха да се изложат на присмеха, с който щеше да се посрещне фактът, че изобщо са ми повярвали. Бях убеден, че във Вашингтон няма да постигна нищо друго, освен да си ударям главата в каменни стени.

Давайки си сметка за тези евентуални резултати, всичко ми подсказваше, че трябва да намеря Кети колкото е възможно по-бързо. Ако светът бе изправен пред крах, двамата трябваше да бъдем заедно, когато рухне. Кети беше единственият човек на земята, знаещ всичко онова, което знаех и аз. Тя беше единственият представител на човешката раса, който би разбрал душевните ми терзания — единственото същество, което би ми съчувствало и би пожелало да ми помогне.

Макар да не ставаше дума просто за съчувствие и помощ, а да имаше нещо повече от разбиране. Спомних си топлината и уханието на тялото й в ръцете ми, щастливото й лице, когато погледна нагоре към мен осветено от огъня на вещицата. „След толкова много години — помислих си, — след много други жени в странни и далечни земи, тук най-накрая бях открил Кети.“ Бях се върнал в градчето, където бях прекарал детството си, без да съм уверен, че постъпвам правилно, без да съм сигурен какво ще намеря, и там бях открил Кети.