Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 92

Всичко, което човек може да си представи или си е представял много отдавна — цялата лудост и остроумие, цялата буфонада и жестокост, цялата лекомисленост и тъга, която хората от различните времена, като се започне от древния пещерен човек и се стигне до съвременния, са творялили в съзнанията си — беше събрано на това място.

Беше налудничаво, разбира се, ако се погледнеше рационално, от гледна точка на човешката логика, но ето че беше тук, навсякъде около мен. Яздех през местност каквато не може да се види никъде на Земята — приказен пейзаж, замръзнал под призрачната светлина на звезди, струпани в групи, коренно различни от съзвездията, които човек можеше да наблюдава от Земята. Свят на невъзможното, където разни бабини деветини се смятаха за закони, свят, лишен от каквато и да е логика, защото целият бе плод на въображението, непризнаващо никаква логика.

Конят продължаваше да върви напред, преминавайки към бавен ход на по-стръмните места и в лек уверен тръс, където пътят бе чист и равен. Главата ме понаболяваше малко и когато докоснах раната, по пръстите ми отново полепа кръв, но усетих, че започва да се образува коричка — изглежда тя заздравяваше нормално. Изобщо се чувствах по-добре, отколкото си представях, че бих могъл, и продължавах да яздя през замрялото поле под блясъка на звездите.

Очаквах всеки миг да срещна някого от странните жители на тази фантастична страна, но нито от тях не се появи. Най-накрая конят попадна на по-утъпкана пътека и премина изцяло в тръс. Километрите оставаха зад гърба ми и въздухът стана по-студен. От време навреме забелязвах в далечината населени места, които ми бе трудно да разпозная, въпреки че едно от тях доста ми заприлича на добре укрепен форт от типа на онези, който пионерите, тръгнали на запад, строили, когато си пробивали път към новите земи на Кентъки. Понякога на осеяната със звезди тъмнина блясваше далечна светлина, но нямаше как да разбера какво може да е това.

Изведнъж конят се закова на място и само благодарение на късмета си не излетях от седлото над главата му. Досега се бе движил в безгрижен тръс като щастливо люлеещо се конче и спирането му бе съвсем внезапно, без никакво предупреждение. Ушите му се наостриха и ноздрите му се разшириха, като че ли се опитваше да различи нещо в мрака отпред.