Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 110

Дявола адски се въртеше, за да се измъкне, но аз го държах здраво, заключил ръцете си на гърба му. Козината му вонеше и по лицето ми, което бях опрял в гърдите му, взе да се стича мазната му пот. Той се бореше, проклинаше ужасно и ме удряше с юмруци, но с крайчеца на окото си виждах, че бляскавият връх на копието сочеше право към нас. Тропотът на копитата по асфалта се приближи съвсем, после върхът се заби с тъп звук в тялото, което държах, и Дявола падна възнак. Аз го пуснах и се строполих на тротоара, като кракът ми остана заклещен в оградата.

Извърнах се и видях, че копието се е забило в рамото на Дявола и го бе приковало към оградата. Той се гърчеше и стенеше. Размахваше ръце, а от ъглите на устата му се стичаше пяна.

Дон Кихот вдигна ръка и се опита да отвори забралото на шлема си. То обаче бе заяло. Рицарят го задърпа така силно, че изтръгна от главата си целия шлем, който се изплъзна от пръстите му и падна с дрънчене на тротоара.

— Негоднико — извика Дон Кихот, — призовавам те да дадеш най-страшната клетва, че отсега нататък ще престанеш да се бъркаш в света на хората.

— Върви по дяволите! — зарева Дявола. — Нищо не обещавам на такива наивни доброжелатели, които прекарват времето си единствено в търсене на причини за кръстоносни походи и непрестанно се бъркат в чужди работи. А от всички тях ти, Кихот, си най-лошият. Можеш да надушиш добро дело от милион светлинни години и веднага се втурваш да го извършиш. А аз няма да търпя това. Разбра ли, няма да го търпя!

Санчо Панса бе слязъл от магарето си и тичаше към нас с ведрото, в което, сега забелязах, имаше черпак. Спря пред Дявола и плисна върху него малко от течността. Тя закипя и засъска, докато Дявола се гърчеше в агония.

— Вода! — викна радостно Санчо Панса. — Осветена от добрия свети Патрик, тя е най-силното средство.

Изля още един черпак върху Дявола, който се загърчи още повече и запищя.

— Закълни се! — извика Дон Кихот.

— Обещавам! — изрева Дявола. — Обещавам и се заклевам!

— Закълни се също — рече мрачно Дон Кихот, — че всички злини, които си причинил тук, ще свършат, и то незабавно.

— Няма — ревна Дяволът. — Няма да се откажа от всичко, което съм направил!

Санчо Панса захвърли черпака на тротоара и хвана ведрото с две ръце, готов да излее цялото му съдържание върху Дявола.

— Задръж! — викна му Дявола. — Стига с тая проклета вода! Обещавам и се заклевам да сторя всичко, което пожелаете.

— В такъв случай — заяви изискано Дон Кихот — ние сме изпълнили мисията си тук.

Не видях как си тръгнаха. Изпариха се без да оставят ни най-малката следа. Просто изведнъж изчезнаха. Нямаше ни Дявол, ни Дон Кихот, ни Санчо Панса, ни еднорог. Но Кети тичаше към мен и си помислих колко е странно, че тича така добре с навехнатия си глезен. Опитах да измъкна крака си от оградата, за да я посрещна, но той се бе заклещил така здраво между железата, че не можех да го освободя.

Кети коленичи край мен.

— У дома сме! — възкликна тя. — Хортън, ние сме си у дома!

Наведе се да ме целуне, а от другата страна на улицата тълпата ни поздрави шумно и цинично.