Читать «Къщата на гагарите» онлайн - страница 21

Колко късмет може да има човек, запита се той. И какво означаваше всичко? Къща в една сравнително близка епоха, административна сграда на място, явно отдалечено на милиони години в миналото? На Земята не съществуваха динозаври поне от шестдесет милиона години. Ами пробивът? Как бе възникнал пробивът? Беше ли нещо, което може да се появи по естествен път, или е възникнал, защото някой управляваше времето? Дали подобни пробиви не се получаваха, когато някой целенасочено оказваше натиск върху мрежата на времето с помощта на техника, нейзвестна за широката общественост? Впрочем правилно ли беше да нарича времето мрежа? Реши, че е все едно, терминологията не е особено важна.

Административна сграда, помисли той. Какво означаваше административната сграда? Възможно ли беше да се е натъкнал на щаба на проекто-конспирацио-програмата, която пленява подбрани хора и ги праща на заточени в миналото? Като поразсъди, догадката му се стори доста смислена. Група предпазливи хора не би поела риска да ръководи такова начинание от настоящето, където би могъл да го надуши чевръст журналист, да се проведе правителствено разследване или нещата да се разкрият по някакъв друг начин. Тук, под прикритието на милиони години, едва ли имаше вероятност за разобличаване.

По алеята изхрущяха стъпки и Латимър надигна глава. Пред него стоеше мъж със спортна риза и фланелен панталон.

— Добро утро, сър — поздрави Латимър.

— Да не би случайно да сте Дейвид Латимър? — запита човекът.

— Случайно съм — каза Латимър.

— Така си и мислех. Не си спомням да съм ви виждал преди. Сигурен бях, че познавам всички. А пазачите докладваха…

— Пристигнах преди по-малко от час.

— Мистър Гейл искаше да ви види веднага, щом дойдете.

— Искате да кажете, че сте ме очаквали?

— Е, не можехме да бъдем абсолютно уверени — рече непознатият. — Радвам се, че успяхте.

Латимър стана от пейката. Двамата тръгнаха към входа, изкачиха се по стъпалата и влязоха. Прекосиха пустото фоайе и поеха по коридор с множество номерирани врати без надписи или имена. Към средата на коридора непознатият почука на една врата.

— Влез — обади се нечий глас.

Човекът открехна вратата и провря глава навътре.

— Мистър Латимър пристигна. Успял е.

— Чудесно — отвърна гласът. — Радвам се, че е успял. Моля, поканете го.

Придружителят се дръпна настрана, за да направи път на Латимър, после отстъпи в коридора и затвори вратата. Латимър се озова в стаята насаме с нейния собственик.

— Казвам се Донован Гейл — представи се онзи, докато ставаше от бюрото и крачеше напред. Протегна ръка и Латимър я пое. Ръкостискането на Гейл беше дружелюбно и енергично.

— Хайде да седнем там — посочи той към ъгловия диван. — Струва ми се, че имаме доста теми за разговор.

— Ще ми бъде интересно да чуя каквото имате за казване — отговори Латимър.