Читать «Преди да се родя и след смъртта ми» онлайн - страница 13

И така, Патладжана пусна в ход спомените си от войната, без да е ходил на война, още в самото начало, когато сложиха трапезата и почнаха да лапат с голи пръсти от паниците.

— В една такава зимна вечер — започна той — замръкнах в едно македонско селце. Малей, какъв студ беше, какво нещо! Като плюйнеш, плюнката ти пада на лед. По малка нужда хич не се опитвай да отидеш навън. Ще ти се образува патерица. Селцето малко, а ние цял полк хора, няма къде да заврем глави. Най-после един човек ни настани в обора си. Вътре два катъра. Другите се натъркаляха, където сварят, а аз легнах в яслата пред катърите. Спал съм, що съм спал, по едно време сънувам, че ме гони мечка. През есента бяхме видели една голяма черна мечка в планината. Настигна ме тая пущина, събори ме на земята и почна да ме корми. Викам, та се късам. Другарите ми наскачаха в тъмното. Какво има? Какво… Единият катър подушил хляба в торбата ми и почнал да я ръфа. Пък торбата бях пристегнал към корема си…

Всички прихнаха да се смеят с пълни уста, навирили мутри към тавана като вълци към небето. Само майка ми не се засмя, защото шеташе, пък и да не шеташе, не можеше да си позволи да зяпне към тавана. Тази вечер тя се чувстваше като на фестивал за най-добро шетане, благоприличие и скромност и трябваше на всяка цена да спечели първа награда. Привидно никой не й обръщаше внимание, а всъщност всички я наблюдаваха с едно око. Баба, най-строгият член на журито, следеше всяко нейно движение, за да може отпосле да каже: „Малко е сакатичка в ръцете“ или „Каквото пипне, позлатява го“. Разбира се, майка ми „позлатяваше“ всичко, защото цяла седмица се бе упражнявала да сипва ядене (вода) в паниците и да налива вино (пак вода) в един калайдисан тас под строгия надзор на майка си.

— Мене пък там щяха да ме утрепят — каза домакинът. — Както си вървим във верига, французинът отсреща почна да трещи. „Залягай!“ — вика ротният. Гледам, пред мен окоп, дълбок и тесен като гърне, някой дребосък се е крил в него. Ама Георги не избира. Засили се Георги и бух вътре. След малко ротният пак вика: „Отстъпвай с прибежки до височината!“ Нашите офейкаха за минута, а пък аз се кокоря в окопа, не мога да се изхлузя. По едно време понадигнах глава — французинът настъпва. Рекох си, тук ще мреш, Георги, ама прекръсти се и си вземи сбогом с жена и деца. Добре, но в тая теснота не можеш и Божи кръст да направиш. Стиснах очи, та каквото дойде. Тогава и нашите откриха огън. Французинът спря и залегна. Че като започна един пердах от двете страни. Чак вечерта нашите го отблъснаха назад и ме измъкнаха от окопа с мокри гащи…