Читать «Устройството на ума» онлайн - страница 3

Той така се прочу с тази си слабост, че престъпниците, като се почне от най-долните джебчии и се стигне до политици и индустриалци от най-висок ранг, отказваха да бъдат разпитвани от когото и да било друг.

— Доведете ни Вандевантер — викаха те в един глас.

— Ще изкажа и майчиното си мляко пред него — умоляваше дребният джебчия.

— Ще му съобщя всички факти, внимателно подбрани и подредени хронологично — изтъкваше политикът.

— Ще му обясня как правителственият чек за сто милиона долара се случи да стои точно до кутията за дребни пари, а на мене ми трябваха малко дребни за бакшиш за ваксаджийчето — кълнеше се индустриалецът.

В резултат, каквото и да подхванеше да разследва, всичко му се изплъзваше. Той притежаваше и „способността да оправдава“ — израз, измислен специално за неговия случай от един мой приятел литератор. (Разбира се, че не си спомняш да си го измислил ти. Не става въпрос за теб. Нима съм толкова смахнат, че да те смятам за „литератор“?)

Колкото повече месеци минаваха, толкова по-малко процеси се гледаха в съда. Безброй жално оплакващи се крадци с взлом, пладнешки обирджии и всякакви други разбойници и престъпници бяха пуснати на свобода при приятелите и роднините си, без и най-малко петънце да очерни репутацията им.

Естествено, на проницателните умове в нюйоркската полиция не им трябваше много време, за да схванат ситуацията и да стигнат до причината. Вандевантер бе изкарал на тази длъжност не повече от две години и половина, когато му просветна, че другарската атмосфера, с която бе свикнал, чезне, както и че началниците му са придобили навика да го поздравяват необяснимо защо начумерени. За повишение и дума не можеше да става, макар Вандевантер да споменаваше името на вуйчо си при всеки удобен случай.

Той дойде при мен, както би направил всеки млад човек, изпаднал в затруднено положение. Търсеше утеха и разбиране от един много живял и патил човек. Не знам какво искаш да кажеш, драги, като ме питаш дали познавам някого, когото бих му препоръчал. Моля те, не ме разсейвай с незначителни забележки.

— Чичо Джордж — Oбърна се той към мен, — струва ми се, че съм в затруднение. (Той винаги се обръщаше към мен с „чичо Джордж“, респектиран от достойнството и очарователното благородство, които ми придават добре поддържаните и побелели къдрици, за разлика от твоите кой знае от кога неподстригвани и раздърпани бакенбарди.)

— Чичо Джордж — поде той, — съществува някаква непонятна неохота да ме повишат. Оставам си детектив „заек“, направо нула категория. Канцеларията ми е точно в средата на коридора, а ключът ми от тоалетната заяжда. Аз самият нямам нищо против това, нали разбираш, но скъпата ми Минерва с непринудената си прямота предположи, че съм се провалил. Мъничкото й сърчице направо ще се пръсне от подобна мисъл. „Не искам да се омъжа за неудачник“, казва тя, а устничките й се цупят. „Хората ще ми се смеят“.

— Има ли някакво основание за тревогата ти, момчето ми? — попитах аз.