Читать «Въпрос на вкус» онлайн - страница 5

— Аха — казах аз, но нещо ме караше да се чувствам неспокоен. — Тогава от какво е тази сянка на печал, която ми се струва, че съзирам по лицето ти?

Тя се поколеба за миг и после избухна.

— О, чичо Джордж, ти си толкова наблюдателен и чувствителен човек. Наистина има едно нещо, което помрачава безметежното ни щастие.

— И какво е то?

— Външният ми вид.

— Твоят външен вид? Че какво му е на… — преглътнах аз, установявайки, че не мога да довърша изречението.

— Не съм хубава — каза Меги с изражението на човек, който се разделя с добре пазена тайна.

— А! Това ли било?

— Бих искала да съм хубава — заради Октавиус. Искам да съм красива само заради него.

— Той оплаква ли се от външността ти? — попитах предпазливо.

— Октавиус ли? Разбира се, че не. Той понася мълчаливо и благородно страданията си.

— Тогава откъде знаеш, че страда?

— Женското сърце ми подсказва това.

— Но, Меги, самият Октавиус е… ами, не е красив.

— Как можа да изречеш такова нещо? — възмути се Меги. — Той е прекрасен.

— Но може би и той смята, че ти си прекрасна.

— О не! — каза Меги. — Как би могъл да мисли подобно нещо?

— Интересува ли се от други жени?

— Чичо Джордж! — Меги бе шокирана. — Каква долна мисъл! Изненадваш ме. Октавиус не поглежда друга жена.

— Тогава какво значение има дали си красива или не?

— Заради него — каза Меги. — О, чичо Джордж! Искам да съм красива само заради него.

И скачайки в скута ми най-неочаквано и по най-неприятен начин, тя накваси ревера на сакото ми с обилни сълзи. Всъщност преди да спре да плаче сакото направо можеше да се изстиска.

По онова време вече познавах Азазел — двусантиметровото дяволче, за което съм ти споменавал от време на вре… Виж какво, драги, няма нужда да си мърмориш това „до повдигане“ по този надменен начин! Всеки, който пише като теб, би трябвало да се чувства неудобно да използва тази дума под каквато и да е форма и в каквато и да е връзка!

Така или иначе, повиках Азазел.

Азазел спеше, когато пристигна. Мъничкото му личице бе покрито с торба от някаква зеленикава материя и само приглушените звуци на учестеното сопраново писукане, идващо, отвътре, доказваха, че е жив. Както и фактът, че малката му жилеста опашчица настръхваше и вибрираше от време на време с тенекиен шум.

Изчаках го няколко минути да се събуди по естествен начин и когато това не стана, внимателно повдигнах торбата от главата му с пинсети. Очите му бавно се отвориха и се спряха на мен, а после той се стресна пресилено.

— За момент си помислих, че сънувам кошмар. Не знаех, че си ти!

Не обърнах внимание на детинската му сприхавост и казах:

— Имам задача за теб.

— Естествено! — реагира кисело Азазел. — Едва ли очакваш поне веднъж аз да имам задача за теб.

— Бих я свършил моментално — отвърнах мазно, — ако посредствените ми възможности бяха достатъчни, за да направя нещо полезно за човек от твоя ранг и с твоята сила.

— Така е, така е — каза Азазел омилостивен.

Трябва да добавя, че податливостта на някои индивиди към ласкателства е направо противна. Виждал съм те теб, например, как загубваш и ума и дума от радост, когато те помолят за автограф. Но да се върна на историята си…