Читать «Пирати от астероидите» онлайн - страница 24

— Тези хора ви наричат Херм — каза направо Лъки. — Това ли е името ви? Един от тях ли сте?

— Искате да кажете, дали съм пират? Не. Но ще призная, че може би съм техен съучастник. Името ми също не е Херм. Това е само термин, който те използуват изобщо за отшелниците. Моето име, сър, е Джоузеф Патрик Хенсън и тъй като ще си правим компания за неопределен период от време, надявам се, че ще се сприятелим.

Той протегна ръка в метална ръкавица и Лъки я сграбчи.

— Аз съм Бил Уилямс — каза той. — Споменахте, че сте отшелник. Да не искате да кажете, че през цялото време живеете тук?

— Точно така.

Лъки огледа жалката отломка гранит и кварц и се намръщи.

— Астероидът не изглежда много примамлив.

— Въпреки това ще се опитам да направя всичко, което зависи от мен, за да се чувствате удобно.

Отшелникът докосна участък от плочата или скалата, от която бе излязъл и част от нея отново се отвори. Лъки отбеляза, че ръбовете бяха скосени от вътрешната страна и облицовани с ластиум или някакъв подобен материал за осигуряване на херметичността.

— Няма ли да влезете, господин Уилямс? — покани го отшелникът.

Лъки влезе и скалната плоча се затвори зад тях, После светна флуоресцентна лампичка и разпръсна мрака. Тя разкри малък въздушен шлюз с размери колкото да побере двама души.

Замига една сигнална червена светдинка и отшелникът каза:

— Сега вече можете да отворите лицевото прозорче на шлема си. Тук има въздух. — И докато говореше, отвори своето.

Лъки последва примера му, поемайки чистия пресен въздух с пълни гърди. Не бе лош. Беше по-добър от този на борда на кораба. Без съмнение. А когато се отвори вътрешната врата на шлюза. Лъки ахна от учудване.

6. КАКВО ЗНАЕШЕ ОТШЕЛНИКЪТ

Толкова луксозни помещения Лъки рядко бе виждал дори на Земята. Беше дълго тридесет фута, широко двадесет и високо тридесет. Опасваше го балкон. Горе и долу стените бяха подредени с книги-филми. На една поставка бе инсталиран проектор, а на друга се намираше модел на Галактиката, подобен на скъпоценен камък. Осветлението беше изцяло индиректно.

Щом пристъпи в помещението, Лъки веднага почувства дръпването на гравитацията, създавана от псевдогравитационните двигатели. Тя не бе нормалната земна гравитация. Изглежда беше някъде между земната и марсианската. Налице беше възхитителното усещане за лекота и все пак притеглянето бе достатъчно, за да позволи пълна координация на мускулите.

Отшелникът беше свалил своя скафандър и го бе провесил над едно корито от бяла пластмаса. Покрилият го лед при влизането им от мразовития космос в помещението с топъл и влажен въздух можеше да се отцежда при топенето си.

Отшелникът бе висок и изправен, а лицето му — розово и гладко. Косата и рунтавите му вежди бяха съвсем бели, а ръцете му бяха покрити с изпъкнали вени.

— Да ви помогна ли да свалите скафандъра си? — попита учтиво той.

— О, не. Ще се оправя сам — дойде на себе си Лъки и бързо се измъкна от него. — Мястото, където живеете, е твърде необикновено.