Читать «Пирати от астероидите» онлайн - страница 17

Три пъти „линията от кристалчета“ проблясна и изчезна в далечината. Бе насочена право в противоположната посока на Лъки, а с всяко проблясване Динго увеличаваше скоростта си на движение към него. Външното положение на нещата беше измамно. Единствената видима промяна за окото бе бавно увеличаване на яркостта на сигнала върху скафандъра на Динго, но Лъки знаеше, че разстоянието между тях се скъсява с бясна скорост.

Това, което Лъки не знаеше, бе подходящата стратегия за очакване; подходящата защита. Той чакаше нападателното движение на другия да се разгъне.

Сега Динго беше достатъчно голям, за да се вижда като хуманоидна фигура с глава и четири крайника. Той минаваше встрани и не правеше движение да се прицели. Изглежда се задоволяваше да се държи далеч от лявата страна на Лъки.

Лъки продължаваше да чака. Хорът неясни викове, който звънеше в шлема му, беше замрял. Виковете идваха от предавателите на открито на публиката. Макар да беше твърде далеч, за да вижда състезателите, тя можеше да следва пътя на сигналните светлини върху скафандрите им и потоците въглероден окис.

Очакват нещо, мислеше Льки.

То дойде внезапно.

Две струи въглероден двуокис се появиха една след друга от дясната страна на Динго и линията на полета му промени посоката си към позицията на младия член на Съвета. Лъки стисна ракетния си пистолет, за да бъде готов да стреля надолу и избегне сближаването. Най-безопасната стратегия, мислеше той, бе да направи точно това, да се премества в друга посока възможно най-бавно и най-малко, за да пести въглероден двуокис.

Но изстреляната от Динго линия въглероден двуокис се движеше напред, а в същото време той се движеше наляво и по подобен начин се преместваше и тя. Двете движения взети заедно я преместваха право към Лъки и тя удари декоративната изпъкналост на лявото му рамо. Лъки я почувствува като рязък удар. Кристалчетата бяха малки, но се простираха на мили разстояние и се движеха със скорост много мили в секунда. Всичките се удариха в скафандъра му за време, което изглеждаше по-кратко от мигване на окото. Скафандърът на Лъки затрепери и в ушите му прозвуча ревът на зрителите.

— Ти го улучи, Динго!

— Какъв изстрел!

— Право към поста. Погледнете го!

— Изстрелът бе великолепен! Великолепен!

— Вижте го как се върти!

Приглушени от тези викове се чуваха и мърморения, които не бяха така въодушевени.

Лъки се въртеше или на него по-скоро му се струваше, че се върти небето заедно с всичките му звезди. През лицевото прозорче на шлема му те се виждаха като бели ивици, сякаш самите те бяха трилиони кристалчета от въглероден двуокис. Не виждаше нищо друго освен неясни очертания. Сякаш ударът бе отнел за момент способността му да мисли.

Удар в диафрагмата и друг в гърба го изпратиха, още както се въртеше, с голяма скорост по пътя му в космоса.

Трябваше да направи нещо, иначе Динго щеше да го превърне във футболна топка, летяща от единия до другия край на Слънчевата система. Лъки се премяташе по диагонала ляво рамо — дясно бедро. Той насочи ракетния пистолет в посока обратна въртенето си и на светкавични импулси изхвърли струи въглероден двуокис.