Читать «Втората Фондация» онлайн - страница 7

— В такъв случай — продължи настоятелно Притчър, — защо не отстраните моето „покръстване“, щом смятате, че това ще ме направи по-добър. Сега едва ли не може да ми се има доверие.

— Това никога няма да стане, Притчър. Докато сте на една ръка разстояние, или на един изстрел от мен, винаги ще бъдете държан твърдо „покръстен“. Ако ви освободя в тази минута, в следващата ще бъда мъртъв.

Ноздрите на генерала се разшириха.

— Наскърбен съм, че мислите така.

— Не искам да ви огорчавам, но за вас е невъзможно да осъзнаете какви ще бъдат чувствата ви, ако сте свободен да ги оформяте съобразно естествената ви мотивация. Човешкият разум негодува срещу контрола. Поради тази причина обикновеният хипнотизатор не може да хипнотизира някоя личност против волята й. Аз успявам, защото не съм хипнотизатор и, повярвайте ми, Притчър, не бих искал да се изправя пред негодуванието, което не можете да изразите и дори не знаете, че кипи у вас.

Притчър наведе глава. Безсилието го измъчваше и го оставяше с чувството на душевна пустота.

— Но как можете да се доверявате на този човек — изрече той с усилие. — Имам предвид напълно… както имате доверие в мен заради „покръстването“ ми.

— Е, предполагам, че не мога изцяло. Затова трябва да тръгнете с него. Разбирате ли, Притчър — и Мулето се намести по-надълбоко в голямото кресло, на фона на чиято облегалка изглеждаше като оживяла клечка за зъби, — ако случайно му хрумне, че споразумение с тях би се оказало по-доходно, отколкото с мен… Нали разбирате?

В очите на Притчър проблясва светлина на дълбоко задоволство.

— Това е по-добре, сър.

— Точно така. Но помнете, той трябва да има колкото е възможно по-голяма свобода на действие.

— Разбира се.

— И… хм… Притчър. Младият мъж е красив, приятен и изключително чаровен. Не се оставяйте да ви заблуди. Той е опасна и безскрупулна личност. Не му се изпречвайте на пътя, без да сте се подготвили добре. Това е всичко.

Мулето отново беше сам. Остави светлината да помръкне и стената наново просветля. Небето беше станало пурпурно, а градът представляваше петно светлина на хоризонта.

И за какво беше всичко това? Ако наистина беше господар на всичко, което съществуваше, тогава? Дали наистина щеше да попречи на хора като Притчър да остават високи и стройни, самоуверени и силни? Дали Бейл Чанис щеше да загуби красотата си? А самият той щеше ли да се измени?

Прокле съмненията си. Какво преследваше всъщност?

Хладната сигнална светлина на тавана запримигва. По нея следеше пътя на човека, влязъл в двореца, и почти против волята си усети лека вълна от емоционално доволство да облива фибрите на мозъка му.

Разпозна личността му без усилие. Беше Чанис. Сега Мулето долови не еднаквост, а примитивното „биене“ на силен разум, недокосван и неоформян, освен от многообразната дезорганизация на Вселената. Той се гърчеше в приливи и вълни. На повърхността се четеше предпазливост, тънък заглаждащ ефект, но с нюанси на цинична разпуснатост в скритите му водовъртежи. А под него струеше силен поток от егоизъм и себелюбие, с изблици тук-там на жестокост и най-отдолу — дълбоко притихнало езеро от амбиция.