Читать «Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл» онлайн - страница 13

Помещението, в същност нещо подобно на тясна затворническа стая, беше разделено с прегради както общите салони в долнопробните гостилници. Мръсният под явно не беше виждал четка за изжулване от толкова време, отколкото и килим или черга, а таванът беше изцяло почернял от газената лампа, с която помещението се осветяваше нощем. Сивата пепел около ръбовете на масите и угарките от пури, които бяха обилно разхвърляни около прашната решетка на камината, напълно обясняваха непоносимата миризма на тютюн, която се носеше наоколо; а празните чаши и напоените лимонови резени по масите, както и бутилките от портър под тях бяха показателни за честите пирове, устройвани от онези, които удостояват дома на мистър Соломон Джейкъбс с временния си престой. Над камината имаше едно маломерно огледало, два пъти по-тясно от самата полица; но за сметка на това решетката пред огъня беше двойно по-дълга от огнището.

След като разгледа тази приветлива стая, мистър Гейбриъл Парсънс естествено прехвърли вниманието си и върху обитателите й. Зад една от преградите двама мъже играеха крибедж с някакви омазнени карти; едни от тях бяха със син цвят на гърба, други — със зелен, трети — с червен; явно събрани от различни тестета. За дъска служеше самата повърхност на масата, издълбана някога от някой изобретателен посетител с помощта на джобно ножче и двузъба вилица, с която бяха направени необходимият брой дупки на определени разстояния за забождане на дървените клечки. В друго отделение як мъж на около четиридесет години поглъщаше обяда, който неговата съпруга, не по-слаба от него, му беше донесла в една кошница. А в трето благороден на вид млад мъж говореше пламенно с понижен глас на една млада дама, чието лице беше скрито зад гъст воал и за която мистър Гейбриъл Парсънс веднага реши наум, че трябва да е съпругата на длъжника. Един младеж с просташки маниери, но облечен по последна дума на модата, крачеше нагоре-надолу из стаята със запалена пура в уста и ръце в джобовете, като от време на време изпускаше облацл дим и отпиваше с наслада от съдържанието на един съд, който се подгряваше на огъня.

— Още четири пенса, по дяволите! — извика единият от играчите на карти на своя противник, когато свършиха играта и запали лулата си. — Човек може да си рече, че си си насипал късмета в солница и току го ръсиш, когато ти потрябва.

— Не е лошо казано — отвърна другият, който беше търговец на коне от Излингтън.

— Хич не е лошо, дявол да го вземе — намеси се и жизнерадостният джентълмен, който вече беше приключил с обяда си и отпиваше горещ грог от една чаша с жена си в идеално съпружеско съгласие. Неговата вярна другарка в тревоги и беди му беше донесла немалко количество от тази антитрезвеническа течност в една голяма плоска глинена бутилка, която приличаше на половингалонова делва, успешно поизточена против воднянка. — Вие сте симпатяга момче, мистър Уокър. Ще си потопите ли носа тук, сър?