Читать «Посещение в Нюгейт» онлайн - страница 9

Влязохме в първата килия. Това беше каменно помещение, осем фута дълго и шест широко, със скамейка в единия край, където имаше груба завивка, Библия и молитвеник. На стената имаше железен свещник, а високо в дъното — малко прозорче, пропускащо оскъдно количество въздух и светлина, които едва се промъкваха през двойния ред дебели кръстосани решетки. Други в килията нямаше.

Представете си състоянието на човека, който прекарва тук последната нощ от живота си. Крепят го някакви смътни и неопределени надежди за помилване, без да знае защо, и безумни представи за бягство — но как? Така отлитат, със скорост, невероятна за всеки друг освен за този обречен човек, трите дни, които са му дадени да се приготви за смъртта. Той вече е измъчил близките си с молби, отегчил е тъмничарите с увещания, отхвърлил е в трескавото си състояние нееднократните напътствия на духовния си утешител и след като илюзиите му вече са се разрушили и пред него се е изправила вечността, а зад гърба му е останал грехът, в момент, когато ужасът му от смъртта преминава почти в лудост и го е обзело непреодолимото усещане за безпомощност и безнадеждност, той е изтръпнал и безчувствен и няма нито мисли, нито сили да призове всевишния, единствено от когото може да моли за милост и прошка и пред когото единствено има смисъл да се разкайва.

Минават часове, а той все така със скръстени ръце седи на каменната пейка, безчувствен за бързо изтичащото време и за настоятелните молби на божия служител до него. Малко по малко свещта догаря, а мъртвешкият покой отвън и тропотът на някой преминаващ файтон, който единствено го нарушава и чието печално ехо заглъхва по улиците, му напомнят, че нощта лети. Камбаната на „Сейнт Пол“ гръмко отеква — един! Той чува; събужда се. Остават седем часа! Кръстосва с бързи крачки тясната килия, студени капки пот избиват на челото му от ужас и цялото му тяло започва да трепери в отчаяние. Седем часа! Свещеникът го отвежда с мъка да седне, той механично поема подадената Библия и се опитва да чете и слуша. Но не, мислите му не се подчиняват. Книгата е изпокъсана и мръсна от многото разлистване — като буквара, който е чел преди четиридесет години като ученик! Никога не се е сещал за него, след като го е захвърлил като дете, и въпреки това мястото, времето, стаята, дори момчетата, с които е играл, оживяват пред него, като че ли всичко е било вчера; някое забравено изречение или детска дума прозвучават в ушите му, като че ли ги е чул преди миг. Гласът на свещеника го връща към настоящето. Той чете строгите думи от Светото писание за опрощаване на каещите се и страшното проклятие над непреклонните. Осъденият пада на колене и събира длани за молитва. Шт! Какъв е този звук? Той скача на нозе. Не може да е вече два. Ето! Удари две четвърти, третата, четвъртата! Два е! Остават шест часа! Той не желае да слуша за покаяние. Шест часа покаяние за осем по шест години престъпления и грехове! Закрива с ръце лицето си и се хвърля на пейката.