Читать «„O“ в Хосе» онлайн

Брайън Олдис

„O“ в Хосе

От два дни не бяха виждали никакви селища, когато неочаквано попаднаха на едно планинско село. Тук слугата им нае една старица, която трябваше да ги преведе през планината, за да се завърнат отново в цивилизования свят.

Прекараха в селото тежка нощ и рано на следващата сутрин петимата потеглиха: старицата — пеша, слугата — на муле, повел след себе си друго, натоварено с багаж, и тримата мъже — на коне. Единият от тримата бе с няколко години по-възрастен от другите, мършав мъж с подстригана бяла брада и с прекалено премерени жестове. Двамата по-млади бяха напълно противоположни типове; единият, бонвиванът, бе набит мъжага, надхвърлил четирийсетте, с топчесто лице и умен поглед, който дори и чипият му нос не можеше да засенчи. Обноските му бяха шеговити, сякаш да подчертаят по-сериозния нрав на най-младия от тримата, който бе донякъде известен като филателист, макар и само сред сродните нему среди.

Всеки от тримата изпитваше удоволствие от чудесната компания на своите спътници. Бяха установили отношения — смесица от сериозност и веселие, от сдържаност и близост, която е истинска рядкост и многократно компенсираше тежестите на дългото им и трудно пътешествие. Когато пътят им предоставяше тази възможност, те прекарваха в разговори голяма част от сутрините, преди слънцето да стане прекалено жежко; тези разговори често се проточваха и след залез, докато слугата готвеше и те вечеряха.

Сега обаче, докато старицата ги водеше все по-нагоре към върховете, гледката ставаше все по-пустинна и най-възрастният бе потънал в мълчание. Бонвиванът редеше една дълъг и шеговит епос на тема защо хората си разказват онова, което са им сторили зъболекарите, но накрая и той изпадна в мълчание. Цялата сутрин яздиха в тишина, нарушавана само от ехото на конския тропот в каньоните, които пресичаха, както и от някоя случайно изпусната дума на слугата към мулетата.

Бонвиванът тайничко негодуваше срещу това мълчание, което, смяташе той, се излъчваше от най-възрастния и вътрешно в себе си го кореше, че не се отърсваше от този пристъп на старческа меланхолия. Смяташе, че тримата бяха интелигентни мъже, чиито душевна сила би трябвало да е надежден щит срещу преходните външни влияния. Затова, когато на пладне спряха, за да похапнат от студеното месо и да пийнат вино и кафе, което слугата им сервира, бонвиванът каза на филателиста с предизвикателен тон:

— Нашата стара водачка е по-мълчалива и мрачна дори и от трима ни. Не сме чули нито дума както от нея, така и от самите нас.

— Тя има повече основание да е мълчалива, отколкото ние — отвърна през смях филателистът. — Помисли си само какво ни очаква отвъд планините: топла вана, музика, асансьори, които да ни отведат в отбрани ресторанти, компанията на красиви жени! А какво я чака нея? Пак онова ужасно село и работа до гроб. — И като се обърна към старицата на родния й език, той рече:

— Хей, очарователна госпожо, та вие напуснахте дома си едва тази сутрин! Нима вече копнеете за своя съпруг-скитник?

Старицата бе тръгнала от селото боса, провизиите й за пътуването, което щеше да продължи три-четири дни, се състояха само от един самун хляб, завит в шала й. Седеше настрани от тях в очакване на нареждане да продължат пътя си и не вдигна глава да отговори на филателиста.