Читать «Мъртвите риби» онлайн

Борис Виан

Мъртвите риби

I

Вратата на вагона, както обикновено, заяждаше, на другия край на влака началникът с фуражка натискаше силно червения бутон и сгъстеният въздух нахлуваше в тръбите. Помощникът се мъчеше да разтвори двете крила. Топло му беше. Капки сива пот кръстосваха лицето му като мухи, виждаше се мръсната яка на ризата му от брониран зефир.

Влакът щеше да потегли, когато началникът пусна бутона. Въздухът радостно се завъртя под влака и помощникът насмалко не загуби равновесие, защото вратата внезапно поддаде. Той залитна, като слизаше, и успя да скъса торбата си на ключалката.

Влакът потегли и разместването на въздушните пластове залепи помощника за вонящите клозети, където двама араби говореха за политика, размахали ножове.

Помощникът се отърси, приглади косата си, която се сплеска върху мекия му череп като гнила трева. Полуразголените му гърди димяха като на кон, върху тях се очертаваха изхвръкналите ключици и върховете на един-два чифта мизерни и лошо забучени ребра. С тежка крачка той тръгна по перона, застлан с червени и зелени шестоъгълници, тук-там изцапани с дълги черни ивици: следобед бяха валели октоподи, но гаровите служители се занимаваха с разни срамни работи през времето, определено от монолитната им харта за почистване на пероните.

Помощникът порови в джобовете си и пръстите му напипаха грубия пресован картон, който трябваше да даде на изхода. Коленете го въртяха, боляха го и разместените стави, които скърцаха от влагата на пребродените през деня локви.

В чантата си носеше, трябва да признаем, твърде завидна плячка.

Подаде билета си на невзрачния човек, изправен зад решетката. Човекът го взе, погледна го и се усмихна свирепо.

— Нямате ли друг? — попита той.

— Не… — каза помощникът.

— Този е фалшив…

— Но господарят ми го даде — каза любезно помощникът с усмивчица и леко му направи знак.

Служителят се изхили.

— Тогава нищо чудно, че е фалшив. Сутринта той купи от нас десет.

— Десет какво? — попита помощникът.

— Десет фалшиви билета.

— Но защо? — каза помощникът.

Усмивката му се смаляваше и увисваше наляво.

— За да ви ги даде — отвърна служителят. — За да ви се скарат, което и правя, primo, и secundo, за да ви накара да платите глобата.

— Защо? — повтори помощникът. — Имам съвсем малко пари.

— Защото е отвратително да пътуваш с фалшив билет… — отвърна служителят.

— Но нали вие ги произвеждате!…

— Така трябва. Защото има разни отвратителни типове, които пътуват с фалшиви билети. Да не мислите, че е много забавно да правиш по цял ден фалшиви билети?

— По-добре да бяхте почистили перона — каза помощникът.

— Стига сме си чесали езиците — отсече служителят. — Платете си глобата. Трийсет франка.

— Не е възможно… — каза помощникът. — Когато си без билет е дванайсет франка.

— Много по-лошо е да си с фалшив билет — отвърна служителят. — Плащайте или ще извикам моето куче.

— То няма да дойде — каза помощникът.

— Няма — съгласи се служителят, — но освен това Ще ви се пукнат тъпанчетата.

Помощникът погледна мрачното мършаво лице на служителя, който му отвърна с отровен поглед.