Читать «Омагьосаният котарак» онлайн

Бернд Улбрих

Омагьосаният котарак

На разсъмване прелетяха на петнадесет милиона километра от Сатурн. Малко по-късно един пътник от Пенелопа се оплака от закуската. Той дори се осмели да се усъмни, че командирът на космическия кораб икономисва от яденето, а парите отиват кой знае къде.

„Каква низост“ — помисли си Джейсън. Откакто беше командир, никога не бе имал недоразумения с пътниците. Беше му неприятно да се занимава с подобен род дреболии. Без колебание изхвърли младежа от кабината си.

Пенелопецът се бранеше с всичките си разклонения, захващаше се с куките си за всяка достижима издатина и викаше пронизително, претендирайки за по-чист силиций. Дори през вратата Джейсън го чуваше как заплашва, че ще се оплаче в междугалактическата служба по сигурност.

Виковете се отдалечиха, затихнаха и изчезнаха съвсем.

Джейсън се отпусна с въздишка в едно кресло. Това бе седмото му пътуване с крайцер за далечни полети, петото като командир. Подреждаше машинално документите, от време на време ругаеше и даваше указания на екипажа по радиото. Излапа набързо яденето, което му сервира един безшумен робот. Когато вратата се затвори след автомата, той вече беше забравил какво е обядвал.

По време на приземяването Джейсън седеше на главния пулт за управление. Мощният кораб вибрираше. Спирачните механизми работеха нормално. Крайцерът пътуваше към Земята. Двадесет километра над пистата за приземяване една от витломоторните групи излезе от строя. Джейсън почти се зарадва на възможността да се изяви. Корабът леко пропадна. Той веднага го овладя отново. Указанията му към агрегатите и екипажа бяха точни. Приземяването беше безупречно, при все че дългият четиристотин метра крайцер кацна малко твърдо.

Джейсън отправи чрез адютанта няколко любезни прощални думи към пътниците. Това беше междугалактически обичай. Все пак бяха преодолели заедно разстояние от почти двадесет светлинни години.

След като пътниците напуснаха кораба, Джейсън се отправи към сградата на летищното управление, за да уреди необходимите формалности. Усещането, че е отново на Земята, го завладя едва когато се обади на главния диспечер Ракел, за да поиска отпуска. Ракел бе един от етапите в неговите полети, последният и всеки път най-неприятният.

Ракел прие Джейсън необикновено любезно. Мършавото му лице се опъна, очите му блеснаха, а и без това острата брадичка изхвръкна още повече напред. Приличаше на грачеща птица. Когато поздравяваше някой завърнал се пилот, той винаги се смееше, винаги по един и същ начин. Това за него бе най-голямата радост, откакто единствен бе останал жив след една авария отвъд Уран.

Той се приближи към Джейсън, понакуцвайки, разтърси ръката му от долу на горе, тъй като беше чувствително по-нисък, заведе го в един ъгъл и го бутна в меко кресло. Джейсън потъна в прегръдките на креслото като в дълбоко блато. Заедно с безпомощността му растеше и недоверието му. Този път поздравът му се струваше прекалено любезен.

По същия начин Ракел се беше усмихнал и преди осем години, когато за пръв път бе поздравил новоизлюпения астронавигатор Джейсън. Той не беше забравил това.