Читать «Лейтенант Динкли» онлайн - страница 5

— Тази планета и всичко това — обърна се той към Джонатан — е загубена работа. Само си въобразяваш. Влез и цапардосай Джеперсън по мутрата. Тогава отново ще намериш себе си.

Без спуснатия покрив на веждите очите на Джонатан изглеждаха страшно оголени и безпомощни.

— Имаш право — промълви смутено Динкли, — наруга ме заради акцията около Ц-4.

— Двама от твоите хора пострадаха сериозно от радиацията.

— Би могло да свърши и по-лошо — отсече Динкли. — Състоянието им се подобрява, а Ц-4 не изхвърча във въздуха.

— Джеперсън никога не би се решил на такова нещо — вметна Джонатан, — той ти завижда, разбираш ли?

— Да, струва ми се, че разбирам — отвърна Динкли, като в същото време оценката на Джонатан го учуди.

— Но той се нуждае от такива хора като тебе — продължи Джонатан. — Всички те имат нужда от някого, който да им върши черната работа. Само заради това те е взел. Станциите по луните тук наоколо са все костеливи орехи. Аз предупреждавах от самото начало. Никой не се вслуша. Да черпиш енергия от Сатурн? Срещу такава възможност всяко несъгласие изглеждаше смешно. Джеперсън разчиташе на фазокибертиронния анализ. Естествено, изчисленията бяха необорими.

— Знам — каза Динкли. Не беше подозирал у Джонатан такава непоколебимост и поради това го намираше изключително симпатичен в спонтанната му реакция.

— Човек може да пресметне каква е вероятността да потъне един кораб, а плъховете предвещават момента на потъването. — Усмивка озари неугледното лице на Джонатан. — Аз не само приличам на плъх, аз съм си такъв. Предсказах катастрофата с точност почти до час. Три пъти — подчерта той. — Три пъти, разбираш ли. После се отказах. Джеперсън не може да ме понася, защото изглеждам странно и защото ме смята за страхливец. На всеки друг познава по върха на носа какво мисли или чувства. Но при моята смешна физиономия методът му отказва. Разбираш ли, той не прозира в мен. И не усеща вече превъзходството си. Сърди се, когато го оставиш по-долу от себе си. Да, така си е! — Джонатан кимна, а косите му, същинска телена четка, така стърчаха, като че ли дращеха по въздуха.

„Ако бях срещнал Джеперсън десет години по-рано — си помисли Динкли, — щях да се поведа по него, както се поведох по Олстейн. Олстейн ме използваше и когато това вече не беше възможно, ме отстрани. Какво ли не бих дал Джонатан да не е прав.“ С тази надежда си легна.

Дежурството беше толкова скучно, колкото всички дежурства по света. Станциите на Сатурновите луни съобщаваха редовно, че няма особени произшествия. Количеството на падналите метеорити беше незначително, а повредите на Ц-4 бяха отстранени. От време на време някой надзърташе при него и му пожелаваше приятно дежурство. Накрая въпросите от рода „Как се чувстваш?“ му дотегнаха. Но привечер, когато посещенията понамаляха, а доста преди полунощ съвсем престанаха, те започнаха да му липсват.

Седмици наред Динкли даваше вътрешно дежурство и мислеше с растящо недоволство за загубената, двойно загубена свобода. Винаги бе съумявал освен естествената, обусловена от службата свобода да си дава и допълнителна, негова собствена. Междувременно, следвайки тази своя потребност, той си разрешаваше такива волности, че по-късно трябваше да даде право на приятелите и познатите си, които се учудваха как е могъл да стигне толкова далече. Случайност ли беше това? Съдба? Щастие? Доколкото можеше да си спомни, развитието му никога не отговаряше на някаква норма, на нормата.