Читать «Лейтенант Динкли» онлайн - страница 27

Ирелин погледна през рамо към Чойтелър и каза:

— Ето го, седи си тук и аз го обичам не по-малко отпреди. — Поклати учудено глава, доближи го, взе лицето му в шепите си, целуна очите, устата, косата му. През това време коленичи и той трябваше да се наведе над нея. Държеше я в прегръдките си и страхът, че усеща непознатото, му даде сили.

— Сега съществувам двойно — каза тя.

— Само в този момент — промърмори той. — Не по-дълго.

— Познавам двадесет и седем души така добре, като че ли те са самата аз. Само двадесет и осмият се укрива от мен. Бих искала да го намеря.

— Трансформацията не беше ли успешна?

— Напротив — отбеляза Чойтелър, — всичко е наред. Другарите ми я приеха в своята среда.

— За нея знам само едно — продължи Ирелин, — тя е щастлива. Необходимо ли е да потвърждавам, че това съм аз? Тя откри за себе си един свят без граници — нито материални, нито сетивни. Тя не се нуждае от теб, но аз се нуждая. То е като че ли онази част от мен, която не се нуждае от теб, повече не е в мен. Радвам се, че тя остана там. Освободена ли съм, изпитвам ли копнеж? — Тя замечтано го погали по главата. — Бих искала да ти опиша, но не мога. В това се състои красивото несъвършенство на нашата любов.

— Остани при мен — помоли той. — Колко маловажно е всичко друго!

— Разбира се, че ще остана — съгласи се тя, — та нали няма друга Ирелин.

Тържествуващо, Чойтелър му кимна успокоително от дъното на залата. Динкли се опита да не го гледа. Но силуетът му се отразяваше в стените, в сянката, както и в светлината. Светец или чудовище стоеше пред него? А може би съвсем нормален човек!

Безсилно и бавно, както от четиридесет и пет години насам, „Месенджър“ следваше пътя си. Попълнените енергийни запази бяха предназначени за навлизане в орбиталния паркинг, а дотогава им оставаше още една седмица.

Джеперсън се обади и поиска окончателни сведения. Динкли му ги даде. По настояване на Ирелин беше премълчал намесата й, така че на Джеперсън, който не знаеше това обстоятелство, нейните смело изведени заключения сигурно се струваха недостатъчни. Но съвсем очевидно той се стараеше да не упражнява натиск. За пръв път Динкли изпита нещо като чувство за вина. Въпреки това не успя да промени мнението на Ирелин. Тя и пред него не посочи никаква причина за поведението си. Динкли се погрижи да изтъкне описателно пред Джеперсън значителното й участие в проучванията. Майорът навярно подозираше нещо, но не използва предположенията си за издаването на заповеди.

— Защо се съпротивляваш? — попита Динкли. — Страхуваш се от собствената си смелост ли?

Тя отхвърли подозрението точно така повърхностно и общо, както и той го беше изразил. Направи му впечатление ненаситната й жажда за любов и нежност след такава размяна на думи. И въпреки това му се струваше, че зовейки го, тя бяга от него. Никога повече Ирелин не спомена другата. И той не запита, макар че мълчанието й го безпокоеше. Не се реши да зададе въпрос, защото се страхуваше, че отговорът с един замах ще раздели живота му на две части. Искаше по-рано да прокара граница между преди и после, между предишната и сегашната смелост. В това си колебание осъзна, че все още не я разбира напълно. Опиваше се с опиянението на нейната любов и с всеки сюблимен момент отново се питаше дали рискът й е бил необходим, за да го намери, и дали бъдещето им не е също така съмнително, както и миналото им.