Читать «Сребърната корона» онлайн - страница 9

— Може ли да ми издадете квитанция?

— Бих желал да ви издам квитанция — каза равинът Лифшиц сериозно. — но за короните няма квитанции. Има неща, които не са сделка.

— Защо не, когато се дават пари?

— Бог не разрешава. Нито баща ми, нито дядо ми издаваха квитанции.

— Ако нещо стане, как ще докажа, че съм ви платил?

— Имате думата ми, че нищо няма да стане.

— Да, но представете си, че се случи нещо непредвидено? — настоя Албърт. — Ще ми върнете ли парите?

— Ето ви парите — отвърна равинът и подаде на учителя сгънатите банкноти.

— Няма нужда — каза бързо Албърт. — Бихте ли ми казали кога ще бъде готова короната?

— Утре вечер, преди шабос най-късно.

— Толкова скоро?

— Баща ви умира.

— Това е вярно, но короната изглежда доста заплетена работа, трудно ще се сглобят всичките тези странни части.

— Ще бързаме.

— Не бих желал да насилвам работата, ако това, да речем, би намалило ефикасността на короната, нито пък по един или друг начин да влошим качеството й — такова, каквото го видях сам не зная вече къде.

Клепачът на равина се затвори, а после бързо се повдигна без никакъв признак на смущение.

— Г-н Ганс, всичките ни корони са първокласна изработка. Няма защо да се тревожите за това.

След което си стиснаха ръцете. Все още обзет от съмнения, Албърт пристъпи в коридора. Чувстваше, че всъщност не вярва на равина, а и подозираше, че Лифшиц знае това и също му няма доверие.

Пръхтяща като крава под бик, Рифкеле го изпрати до външната врата, такава, каквато беше- съвършена.

В метрото Албърт реши да приеме цялата работа като капиталовложение в един експеримент и да чака какво ще излезе. Образованието струва пари, но иначе как да го получиш? Представи си короната така, както я бе видял, положена върху главата на равина и сякаш внезапно си спомни, че докато наблюдаваше измамническото му лице в огледалото, удебеленият клепач на дясното му око се бе затворил в едно истинско намигване.

Действително ли си го спомняше или просто си въобразяваше, прехвърляйки върху миналото нещо, което бе видял малко преди да напусне къщата? Какво искаше да му каже с това намигване? Че е не само мошеник, но и се подиграва? Отново обезпокоен, учителят ясно си припомни как се взираше в рибешките очи на равина в огледалото, как те светнаха с някаква ясновидска светлина, след което той бе започнал да се бори с желанието да заспи, и веднага след това се появи старчето като на телевизионен екран, с неговата префърцунена вълшебна корона.

Албърт подскочи и изкрещя: „Хипноза! Тоя гаден фокусник ме е хипнотизирал! Не ми е показал никаква сребърна корона — тя е била във въображението ми! Измамиха ме!“

Беше оскърбен от мошеничеството, двуличието, безобразното нахалство на равина Джонас Лифшиц. Представата за някаква чудодейна корона, ако изобщо й беше повярвал макар и за миг, се срина в съзнанието му и единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха 986 зеленооки птици, полетели към небето. Под погледите на трима любопитни пътника Албърт изхвърча от вагона на следващата спирка, изтърча нагоре по стълбите, префуча през улицата и поохлади нетърпеливите си пети в продължение на двайсет и петте минути до издрънчаването на следващия влак, след което се вози обратно до спирката край къщата на равина. И макар да думка и с двата си юмрука по вратата, да я рита и да „звъня“ на безполезния звънец, докато му излезе пришка на палеца, подобната на кутия дървена къща, включително и порутената синагога в магазина, останаха тъмни, величествено и непреклонно безмълвни, наподобяващи гигантски леко килнат надгробен камък в просторно гробище. Късно след полунощ учителят, неуспял да предизвика и искрица живот, се видя принуден да се отправи към дома си.