Читать «Палецът на инженера» онлайн - страница 11

— Да, един час път — отвърна Хатърсли.

— И вие мислите, че докато сте били в безсъзнание, те са ви носили по целия път?

— Сигурно е така. Смътно си спомням, че ме повдигнаха и носеха някъде.

— Едно не мога да разбера. Когато са ви намерили в градината, защо са ви пощадили — казах аз. — Дали жената се е намесила, за да омилостиви негодника?

— Кой знае. Никога не бях виждал по-свирепо лице.

— Много скоро всичко ще се разясни — каза Биърдсли. — Ето, начертал съм кръга. Искам да зная в коя точка се намират хората, които търсим.

— Мисля, че мога да ви посоча тази точка — рече Холмс.

— Наистина ли? — каза инспектор Биърдсли. — Значи вие вече имате определено мнение. Ще видим кой е съгласен с вас. Аз мисля, че къщата се намира на юг, понеже там местността е пустинна.

— Аз мисля, че е на изток — рече моят пациент.

— Според мен — на север — каза цивилният. — Там има няколко тихи селца.

— Аз считам, че е на запад — намесих се аз. — Там няма хълмове, а нашият приятел каза, че файтонът е пътувал по равен път.

— Четири посоки — четири различни мнения — рече със смях инспекторът. — Към кого се присъединявате, господин Холмс?

— Вие всички грешите.

— Но как е възможно това?

— Възможно е. Ето къде ще ги намерим.

И Холмс посочи центъра на кръга.

— Ами дванадесетте мили път? — озадачен запита Хатърсли.

— Шест мили в едната и шест мили в обратната посока. Вие сам казахте, че конят никак не е бил уморен, когато сте седнали във файтона. Възможно ли е да не е бил никак изморен, ако е изминал дванадесет мили път?

— Да, това би могло да бъде хитрост от тяхна страна — забеляза Биърдсли. — Струва ми се, че имаме работа с отчаяни бандити.

— Разбира се — каза Холмс. — Това са фалшификатори на монети. Пресата им е нужна, за да получават смес, която употребяват вместо сребро.

— На нас ни е добре известно, че съществува организация от изкусни фалшификатори на монети — отбеляза Биърдсли. — Бяха пуснати в обръщение хиляди монети от половин лира. Следите стигаха до Рединг и оттам се губеха. Струва ми се, че благодарение на щастливата случайност сега сме попаднали на вярна диря.

Инспекторът остана излъган. Престъпниците не попаднаха в ръцете на правосъдието. Когато наближихме гара Ейфорд, забелязахме огромен стълб дим зад една китна гора. Димът се виеше нагоре като перо от щраус.

— Някаква къща ли гори? — запита инспекторът, когато влакът с пъшкане спря на гарата.

— Да, господине — отговори началник-гарата.

— Чия е къщата?

— На доктор Бичър.

— Кажете, моля ви — намеси се Хатърсли, — доктор Бичър не е ли един много слаб германец с тънък и дълъг нос?

Началникът на гарата се разсмя.

— Не, господине. Доктор Бичър е англичанин и тук в окръга няма човек с по-кръгло шкембе. Но при него живее някакъв чужденец — струва ми се, пациент, на когото не би навредил един хубав бъркшъркски бифтек.

Човекът още говореше, а ние вече се бяхме спуснали към мястото на пожара. Върху невисок хълм стърчеше голяма постройка, от чиито прозорци излизаха пламъци и пушек. Три пожарни цистерни напразно се мъчеха да потушат огъня.