Читать «Тигърът от Сан Педро» онлайн - страница 18

— Ще ви разкажа всичко. В ежедневието на този човек влизаше и политиката му да унищожава всеки, който заради способностите си би могъл да стане след време негов потенциален противник, а след това да го измести. Моят съпруг, да, истинското ми име е госпожа Виктор Дюрандо, моят съпруг беше дипломат, посланик на Сан Педро тук, в Лондон. Ние се срещнахме и се оженихме тук. Светът не бе виждал по-благороден човек от него. За нещастие Мурильо разбра за неговите качества, отзова го под някакъв предлог и го застреля. Имотът му бе присвоен, а аз останах без средства и с разбито сърце. След това настъпи неговото падение. Той избяга точно така, както току-що разказахте. Но ние, безбройните му жертви и техните близки, създадохме организация. Заклехме се да не се разделяме, докато не отмъстим. След като открихме, че Хендерсън и тиранинът са едно и също лице, на мен ми се падна да постъпя при него като гувернантка. Той и не подозираше, че жената, която се грижи за децата му и която всеки ден вижда на трапезата, е съпругата на един от тези, които той с едно драсване на перото изпрати във вечността. Усмихвах му се, изпълнявах задълженията си с децата и чаках. Покушението, извършено в Париж, бе несполучливо. С цел да заличим следите, започнахме да скитаме из Европа, а после дойдохме тук, в този дом, който е бил нает от диктатора при първото му идване в Англия. Но и тук вече го чакаха ангелите на справедливостта. Гарсия, син на един от първите хора на Сан Педро, ликвидиран от тиранина, заедно с двамата си помощници от по-долен произход, но също негови жертви, бяха сигурни, че Мурильо един ден ще се върне тук. Те наеха тази къща и чакаха. Денем нищо не можеше да се направи, защото деспотът не оставаше никога сам. Неговата сянка — секретарят Люка или Лопес, както го наричаха в родината му, го следваше неотлъчно. Само нощем те се разделяха. При това Мурильо сменяше често спалните си. В бележката, която изпратих, предварително се бяхме уговорили зеленият цвят на фенера на прозореца към пътя да означава, че всичко е наред, т.е. че вратите са отключени, белият цвят означаваше, че операцията се отлага. Но отново всичко се обърка. Изглежда, по някакъв начин съм възбудила подозрение у секретаря Лопес и тъкмо когато дописвах бележката, той ми се хвърли изотзад и сграби бележката. Ако можеха да бъдат сигурни, че няма да оставят някакви следи, биха ме ликвидирали веднага. Независимо от това те ме завлякоха в стаята ми и произнесоха присъдата си над мен — „изменница“. След това започнаха физическите мъки. Извиваха ръката ми до счупване. Ако знаех какво са намислили по отношение на Гарсия, бих се оставила да ми счупят ръката. От мен те узнаха адреса на Гарсия. Тогава Лопес написа адреса върху бележката ми и я запечати с едно от копчетата си. Изпратиха я по слугата Хосе. Как са убили Гарсия, не зная. Сигурна съм само, че го е ликвидирал Мурильо, защото Лопес ме пазеше през цялото време. Вероятно убиецът се е скрил в храстите край пътя, който води към къщата, и го е връхлетял отзад. Отначало те искаха да го оставят да влезе във вилата и тогава да го убият като разбойник, влязъл с цел грабеж. Но разсъдиха, че след това, във връзка с евентуален съдебен процес, те биха разкрили своето инкогнито, и тогава решиха да го ликвидират навън. Освен това, разсъждаваха те, неговото убийство до голяма степен би стреснало останалите отмъстители и би ги накарало да се замислят. Цялото злодеяние би останало неразкрито, ако не бях аз. Тъй като съм единственият свидетел, аз разбирах, че те ще се отърват от мен. Тормозеха ме психически, биха ме, погледнете раната на гърба ми и синините по ръцете ми. Слагаха ми кърпи в устата, за да не викам за помощ. Всичко това продължи пет дълги дни. Храната беше тежка и отвратителна — стараеха се чрез глад да ме сломят. Едва тази сутрин ми поднесоха чудесна закуска. Щом се допрях до храната и вкусих от нея, разбрах, че искат да ме упоят. И наистина, като в полусън те ме носеха и подкрепяха до колата и така стигнахме до гарата. Влязох във вагона и тъкмо когато влакът потегляше, ме осени мисълта, че свободата ми се намира в моите ръце. С остатъка от силите и разума си се напрегнах и скочих, и въпреки че се опитваха да ме вмъкнат обратно, благодарение помощта на добрия човек, съм спасена завинаги.