Читать «Жълтото лице» онлайн - страница 6

Така съм преседял двадесет минути, тормозейки се в догадки, като се мъчех да намеря някакво обяснение. Колкото повече се напрягах, толкова всичко ми изглеждаше по-необяснимо и странно. Тъкмо се канех да стана, ето че долу вратата скръцна и, по стълбите се чуха стъпките й.

— Къде си ходила, Ефи? — запитах, след като жена ми влезе в стаята.

При звука на гласа ми тя цялата се разтрепера, някакъв вик се изтръгна от гърлото и. Всичко това още повече ме обезпокои, защото държанието и ми даваше доказателства за виновността и. Тъй като беше с открит характер, това крадливо измъкване от спалнята явно я уличаваше. „Ти си се събудил, Джек? — извика тя с нервен смях. — Аз си мислех, че нищо не е в състояние да те разбуди.“ „Къде си била?“ — запитах по-строго, „Не мислех, че това ще те изплаши“ — каза тя, като сваляше наметката си, при което пръстите й трепереха, като развързваше възела. Нищо такова не ми се беше случвало досега. „Изведнъж почувствувах някакъв убийствен задух и желание да изляза на чист въздух. И добре че излязох, иначе бих се задушила тук. Постоях няколко минути. Сега се чувствувам добре.“ Като казваше всичко това, тя нито веднъж не ме погледна в очите, а освен това тонът на гласа й беше непознат за мен. Разбрах, че не ми казва истината. Не отговорих нито дума, обърнах се на другата страна и отново започнах да се губя в безкрайни догадки. Къде ходи през нощта? Какво крие от мен? Чувствувах, че не мога да се успокоя до момента, докато не разбера цялата истина. В същото време се боях да не насилвам жена ми с разпити, за да не я принуждавам отново да ме лъже. Целия остатък от нощта не мигнах, правейки най-различни предположения. През деня трябваше да отида в града, но бях толкова разстроен, че да се занимавам с каквато и да е работа бе абсурдно. Жена ми беше също силно възбудена. По погледите, които ми хвърляше от време на време, разбирах, че се мъчи да намери изход от това глупаво положение. На нея и беше ясно, че не съм повярвал на снощните обяснения. На закуска разменихме няколко откъслечни фрази, след което излязох да се разхождам, за да използувам утринната прохлада.

Така, разхождайки се, стигнах до Кристалния дворец, починах си цял час върху тревата и към дванадесет и половина тръгнах назад към Норбъри. Случайно трябваше да мина покрай къщичката. Поспрях за минута, надявайки се да видя още веднъж онова страшно лице, което ме гледаше вчера от горния прозорец, но представете си, господин Холмс, моето изумление, когато вратата на къщичката се отвори и оттам излезе моята съпруга. Аз се смразих от изненада, а жена ми затрепери като лист, когато ме видя. В началото ми се стори, че тя като че ли желае да се втурне обратно в постройката, но очевидно съобрази безполезността на такава постъпка. Гледаше ме смутено и правеше напразни опити да се усмихне. „Дойдох тук, Джек, за да запитам съседите ни не се ли нуждаят от нещо. Защо ме гледаш така? Недоволен ли си от нещо? Сърдиш ли ми се?“ „Значи ето къде си била тази нощ“ — казах аз. „Какво говориш?“ — извика тя. „Ти си била тук, убеден съм в това. Кой живее тук и при кого дойде тази нощ?“ „За пръв път идвам тук“ — отговори жена ми, „Как смееш да ме лъжеш? — креснах аз. — Нима аз съм скривал нещо от теб досега? Сега отивам в къщата, за да разбера истината!“ „Не, за Бога, Джек, не ходи!“ — извика тя с истински ужас. Направих няколко крачки по посока на къщичката, но съпругата ми се впи в ръката ми и с нечовешка сила започна да ме дърпа назад. „Моля те, Джек, не прави това! — викаше тя, — Кълна ти се във всички светии, че след няколко дни ще ти разкажа всичко. Ако влезеш сега там, ще ме направиш безкрайно нещастна!“ Правех усилия да се добера до вратата, но тя ме дърпаше назад и не преставаше да говори. „Повярвай ми, Джек, повярвай ми веднъж в живота! Няма да съжаляваш! Никога не бих скрила нищо от теб, ако това не би било необходимо! От това зависи щастието на живота ни! Ела да си тръгваме и ще видиш, че всичко ще се уреди! Ако сега влезеш в къщичката, между нас всичко е свършено!“ Последните думи бяха произнесени с такава твърдост, такова отчаяние се прокрадваше в гласа и, че аз стоях обезоръжен и нерешителен пред вратата. „Добре, ще изпълня желанието ти само при едно условие, разбираш ли, само при едно — казах аз, — Можеш да запазиш тайната в себе си, но трябва да ми обещаеш, че ще спреш с нощните разходки дотук и повече няма да скриваш нищо от мен. Готов съм да забравя всичко станало, ако ми обещаеш, че за в бъдеще нищо подобно няма да се случва!“ „Обещавам ти, Джек — произнесе тя с видимо облекчение. — Нека бъде, както ти искаш, само да се махнем по-бързо от тази къща“. С тези думи тя ме задърпа отново назад. Като се отдалечавахме от мястото, аз неволно се обърнах и пак в рамката на прозореца видях същото жълто лице, което ни наблюдаваше. Какво общо можеше да има между това лице и жена ми? Отново потреперах, спомняйки си погледа на жълтото лице, и почувствувах, че никога няма да се успокоя, докато не разкрия докрай истината. Два дни никъде не излизах и съпругата ми очевидно изпълняваше обещанието си, защото доколкото ми е известно, и тя никъде не беше излизала. Но на третия ден трябваше да се разочаровам. Убедих се, че колкото и искрено да беше обещанието и към мен, тя не е в състояние да го изпълни.