Читать «Човекът от преизподнята» онлайн - страница 60

— Да — отговаря ми той. — От тази поляна.

— Аха — казвам. — Може би ще трябва да го изпратя, да го огледам за последно. Може да забележа още нещо…

Корней се засмя, отново ме потупа по гърба.

— Както искаш — казва. — Но по-добре си поспи. Май в последно време съвсем се отклони от режима. Хайде да вечеряме и лягай да спиш.

Отидохме да вечеряме. На вечерята Корней беше весел, отдавна не го бях виждал такъв. Разказваше разни смешни истории от времето, когато е работил при нас в столицата като куриер в една банка, как гангстерите го вербували и какво произлязло от това. Попита ме къде е Драмба, защото не го бил виждал през последните дни. Казах му честно, че Драмба ми строи укрепителен район около езерата.

— Укрепителен район — това е добре — каза той сериозно. — Значи в краен случай ще има къде да се излежаваш. Почакай да се освободя и ние ще организираме истинска военна игра, все едно момчетата трябва да бъдат тренирани…

Поговорихме за суровата дисциплина, за маневрите, гледам го такъв мил и приветлив и си мисля; що да не го помоля, още веднъж? С добро. Пусни ме значи, пусни ме да си ходя у дома. Не, няма да ме пусне. Той няма да ме пусне дотогава, докато не се убеди, че съм безопасен. А как да го убедя, че съм безопасен, когато аз самият не съм сигурен?

Разделихме се. Пожела ми приятни сънища и се прибра в стаята си. Разбира се, не заспах. Така прилегнах за малко, подремнах с полуотворени очи. А в три часа се вдигнах и започнах да се готвя. Готвех се така, както за никоя разузнавателна акция не съм се готвил. Това утро трябваше да се реши животът ми, момчета. В четири часа бях вече в градината и седях в засада. Времето, както става в такива случаи, едва пълзеше. Но аз бях съвсем спокоен. Просто знаех, че трябва да спечеля тази игра и че не може да бъде другояче. А времето… Какво пък, бързо или бавно, то винаги минава.

Точно в пет, тъкмо бе паднала росата, над самото ми ухо се чу познатото дрезгаво мяукане, по храстите удари горещ вятър, над поляната се запали първата светлина и ето го вече там. Близо. Толкова отблизо не го бях виждал. Огромен, топъл, жив и хълбоците му сякаш са покрити с козина и видимо се движат, пулсират, дишат… Дявол знае, що за машина е това. Такива машини няма. Промених позицията, за да бъда по-близо до пътечката. Гледам — идват. Отпред моят Син дракон, шнурът му се поклаща, както е по устав, в ръката му камшик, това добре го бяха измислили: щом като има шнур за заслуги, то непременно трябва да има и камшик, а аз пък го бях забравил. Всичко му е в ред на моя Дракон. Корней върви след него и двамата мълчат — явно всичко вече е казано, остава само да си стиснат ръцете, или както е прието при тях, да се прегърнат на раздяла. Почаках, докато се приближат плътно до „призрака“, люкът щракна и се отвори, и тогава аз излязох от храстите и насочих към тях своята машинка.

— Стой, не мърдай!

Те тутакси се обърнаха към мен и замръзнаха. Стоях с полупрегънати крака, вдигнал цевта на автомата — това беше, в случай, че някой скочи към мен през целите десет метра, които ни разделяха, тогава щях да го пресрещна във въздуха.