Читать «Човекът от преизподнята» онлайн - страница 5

— Гаг — каза Гепарда, — отведи ги и ги предай на Кърлежа. Първо нека да се разпитат…

Щракнах със затвора и тръгнах към огъня.

Диваците ме забелязаха още отдалече, млъкнаха изведнъж и започнаха тихичко да се измъкват кой накъдето види. А на някои явно краката им се бяха парализирали от страх: както си седяха, така и продължиха да си седят с опулени очи. А раираните — те пък чак посивяха, нали знаят емблемата ни, плъхоядите му с плъхояди, чували са за нея!

Заповядах им да станат. Станаха. Неохотно. Заповядах им да се строят. Строиха се, къде ще ходят. Русолявият се захвана да ломоти нещо по нашенски — аз му тикнах цевта между ребрата и той млъкна. Така и тръгнаха пред мен — един подир друг, омърлушени, с ръце на гърба. Плъхове. И миризмата им е такава една плъхова… Двама от тях бяха здрави мъжища, широкоплещести, а другите двама, явно от последния набор — хилави сополанковци, може би съвсем малко по-възрастни от мен.

— Бегом марш! — ревнах аз по тяхному.

Почнаха да бягат. Бавно бягат, лошо. Оня, русолявият, куца. Тежко ранен е значи, изкълчил си е крака в банята. Нищо, ще стигнеш и куцайки…

Дотичахме до оня край на селото, където бяха камионите — момчетата ни видяха, закрещяха, засвиркаха. Избрах по-голяма локва, натиках пленниците в калта и се отправих към предния камион, където беше Кърлежа. А Кърлежа изскочи насреща ми — муцунката му весела, мустачките стърчат под носа му, а в зъбите му костен мундщук по модата на по-горния курс.

— Е, какво имаш да ми кажеш, братко простосмъртни? — пита той.

А аз му докладвам; така и така, такова и такова е положението, а пленниците трябва непременно първо да се разпитат. И нещо от себе си прибавих:

— И не ме забравяй, Кърлеж — му казвам. — Все пак аз ги доведох тук…

А той ме погледна и сърцето ми се сви.

— Котенце… — казва ми той, — ти тук се каниш да се забавляваш, а Гепарда там сам ли е? Е, хайде вземи три двойки и тичай при Гепарда! Бързо!

Нямаше какво да се прави. Не ми е писано, значи, не ми провървя. Погледнах моите раирани за последен път, преметнах автомата си през рамо и викнах с все сила:

— Пъ-ъърва, втора, трета двойка — при мен!

Котетата като грах се изсипаха от камиона: Заека с Петела, Носестия с Крокодила, Снайпера с оня… как беше… още не съм свикнал с него, него току-що от Пиганската школа ни го доведоха — убил не който трябва и ето ти го при нас.

Отдавна бях забелязал, но с никого не съм го споделял: просне се някой Котарак под горещата ръка на някой щатски, и веднага — заповед до частта. Еди кой си, по прякор еди какъв си, за извършване на углавно престъпление да се разстреля. И го извеждат на плаца, изправят го пред строя на най-добрите му приятели, следва залп, после хвърлят тялото му в камиона за погребение без почести, а сетне чуваш, че уж са го видели или в операция, или в друга част… И така е редно, струва ми се.

Изкомандвах им аз „бегом марш“ и затичахме обратно към Гепарда. А Гепарда не си губи напразно времето. Гледам, насреща ни онази върлина щабмайора, тича в тръс и вдига прах, а зад него колона от около петдесет парчета диваци с лопати, кирки и мотики, тропат с огромните си ботуши, потни, та чак пара се вдига от тях, Значи Гепарда ги е погнал да копаят нова позиция, истинска, за нас. Край къщите срещу медицинския пункт гледам блестят лопати и стои ракетохвъргачката и изобщо движението в селото е такова, като на главния булевард на именния ден на княза — диваците така пердашат, че никой не виждам да е с празни ръце: или с оръжие, но такива общо взето са малко, или влачат след себе ои сандъци с боеприпаси и станоци за картечниците.