Читать «Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))» онлайн - страница 2

Аркадий Стругацки

Качих се горе и се заех да будя Хермиона. Е, тук всичко си беше, както винаги: „Пукни, пияницо, през нощта не се пие, нищо сега не ми се иска“ — и прочие. Тогава започнах гръмогласно и убедително да й разказвам за атомната война и за изригването, малко пресилвайки, естествено, иначе нищо нямаше да излезе. Това й подействува, скочи от леглото, блъсна ме и се устреми направо към кухнята, мърморейки:

„Сега ще видя, сегичка и тогаз се пази…“ Отвори бюфета и обследва бутилката коняк. Бях спокоен. „Че откъде си се върнал такъв? — пита, подушвайки ме недоверчиво. — От кой гнусен нощен вертеп?“ Но когато погледна през прозореца, когато видя на улицата полуразсъблечените съседи, когато видя Миртил, който — щръкнал само по гащи на техния покрив — гледаше на север с полеви бинокъл, вече не й беше до мен. Наистина оказа се, че северният хоризонт пак е потънал в тишина и мрак, но още се забелязваше валмо дим, напълно скрило звездите. Какво да ви разправям, моята Хермиона не е някаква си там госпожа Евридика. И възрастта й е друга, и възпитанието. Не бях ударил и напръстниче коняк, а тя вече мъкнеше куфарите и с пълно гърло викаше Артемида. „Викай, викай — помислих си с горчивина, — толкова и ще те чуе.“ И тогава Артемида се появява на вратата на стаята си. Господи, смъртно бледа, цялата трепери, но вече с пижама, в косата й се мотаят ролки; пита: „Какво става? Какво така всички…“

Мислете си каквото щете, но и това е характер. Ако не беше феноменът, никога нищичко нямаше да разбера, а за Харон да не говорим. Погледите ни се срещнаха, ласкаво ми се усмихна с треперещи устни и не посмях да кажа думичките, дето се въртяха на езика ми. За да се успокоя, се прибрах в стаята си и започнах да опаковам марките. „Треперещ, казах й мислено. Самотно ти е, страшно, беззащитно. А той не те приласка, не те защити; откъсна цветето на удоволствието и избяга подир своите си работи. Не, мила моя, ако човек е нечестен, той е нечестен докрай.“

Междувременно, както и очаквах, паниката бързо утихна. Настана обикновена нощ — земята спря да се люлее, къщите не скърцаха. Най-после някой отведе и госпожа Евридика. Никой вече не крещеше за война, въобще нямаше за какво да се крещи. Погледнах през прозореца. Улиците бяха опустели, само тук-там светеха домове и Миртил — разгащен — на техния покрив блестеше сред звездите. Викнах му: „Какво се вижда там?“ „Добре де, добре — раздразнено отговори той. — Спете, хъркайте! Ще захъркате, пък тогава те ще ви покажат какво…“ Питам го кои са тези „те“. „Добре де, добре — отговаря той. — Намериха се и тарикати. Със своя Пандарей. Тъпак е този ваш Пандарей и нищо повече.“ Като чух за Пандарей, реших отново да позвъня в полицията. Дълго трябваше да въртя и когато в края на краищата се свързах, Пандарей ми съобщи, че кой знае какви новости няма, всичко си е наред, били успокоително на пияния Минотавър, промили стомаха му и вече мирясал; що се отнася до пожара, горенето отдавна било спряло, още повече че това се оказало не някакво си горене, а голям празничен фойерверк. Докато си спомня какъв ли празник е днес, Пандарей тресна слушалката. Тъп е все пак, отвратително възпитан и винаги си е бил такъв. Странно е да виждаш подобни личности в нашата полиция. Нашият полицай трябва да бъде интелигентен, трябва да бъде образец за младото поколение, герой, на когото ти се иска да подражаваш, да можеш без страх да му повериш не само оръжие и власт, но и възпитателни функции. А Харон нарича такава полиция „компания очиларковци“ и заявява, че моята интелигентска полиция не е притрябвала на никое правителство, защото самата тя ще се захване да превъзпитава най-полезните граждани на държавата, започвайки от премиер-министъра и полицай-президента. Не знам, не знам, може би. Но пък и полицейски старшина да не разбира какво е това феномен и да се държи просташки при изпълнение на служебните си задължения, това на нищо не прилича!