Читать «Три години» онлайн - страница 8

Нина Фьодоровна плащаше таксите на бедните ученици, раздаваше на стариците чай, захар, сладко, обличаше бедните годеници с булчински премени и ако в ръцете й попаднеше вестник, най-напред търсеше някакво възвание или бележка за нечие бедствие.

В ръцете си сега държеше цяло тесте разписки, с които разни бедняци, нейни просители, бяха вземали продукти от бакалницата и които търговецът й изпрати предния ден с молба да заплати осемдесет и две рубли.

— Виж ти, колко са награбили безсрамниците! — говореше тя, разчитайки едва грозния си почерк върху разписките. — Не е шега. Осемдесет и две! Ще взема да не ги дам.

— Днес ще платя аз — каза Лаптев.

— Това пък защо, защо? — разтревожи се Нина Фьодоровна. — Достатъчно е, че всеки месец получавам по двеста и петдесет от теб и от брат ни. Господ да ви поживи — добави тихо тя, за да не чуе прислугата.

— А пък аз харча на месец по две хиляди и петстотин — каза той. — Още веднъж ти повтарям, мила, имаш същото право да харчиш, каквото аз и Фьодор. Баща ни има три деца и от всеки три копейки една ти принадлежи.

Но Нина Фьодоровна не разбираше и изразът й беше на човек, който решаваше много трудна задача. Тази безпомощност по паричните въпроси всеки път безпокоеше и смущаваше Лаптев. Освен това той подозираше, че тя има дългове, за които се срамуваше да му каже и които я караха да страда.

Дочуха се стъпки и тежко дишане: нагоре по стълбата се изкачваше докторът, както обикновено рошав и размъкнат.

— Ру-ру-ру — тананикаше си той. — Ру-ру.

За да го избегне, Лаптев излезе в трапезарията, после слезе на долния етаж, у дома. За него беше ясно, че да се сближи за кратко с доктора и да посещава дома му ей така, бе невъзможно; и да се среща с това „говедо“, както го наричаше Панауров, беше неприятно. И бездруго толкова рядко виждаше Юлия Сергеевна. Съобрази, че бащата го няма у дома и ако занесе сега чадърчето на Юлия Сергеевна, вероятно ще я завари сама в къщата, и сърцето му се сви от радост. По-скоро, по-скоро!

Взе чадърчето и силно развълнуван, се понесе на крилете на любовта. Навън беше горещо. В огромния двор на доктора, обрасъл с бурени и коприва, двадесетина момчета ритаха топка. Бяха деца на квартирантите, занаятчии, които живееха в трите стари неугледни пристройки, които докторът всяка година се канеше да ремонтира и все отлагаше. Разнесоха се звънки силни гласове. В отдалечената част, до входа на къщата, стоеше Юлия Сергеевна, скръстила ръце отзад, и гледаше играта.

— Здравейте! — извика Лаптев.

Тя се озърна. Обикновено той я виждаше равнодушна, студена или както вчера — уморена, но сега изражението й беше живо и весело, като на момчетата, които играеха на топка.

— Погледнете, в Москва никога не играят толкова весело — каза тя, идвайки към него. — Впрочем там няма такива големи дворове, няма къде да потичат. А баща ми току-що тръгна към вас — добави тя, зяпайки децата.